Докато четеш това, драги читателю, се опитвам с уязвима аргументация и балкански чар да убедя испанците, че в България има хора, които пишат книжки. Те се виждат и чуват по Иберийските краища по-рядко от тези ни сънародници, които, примерно, крадат коли, но за това си има причини.

Причините са както в общата ни параноична обществена възбудимост (внимаваме главно към заплахите за здравето и имуществото ни), така и субективни, чисто наши си.

Ние не се уважаваме много.

Вече съм изтъквал, че нежеланието на българина да уважава авторитетите, които сам е излъчил (в политиката, бизнеса, културата, науката), води до замяна с авторитети, които друг му указва.

Неуважението към собствените авторитети (които често наистина не го заслужават), идва оттам, че му е ниско самоуважението изобщо. "Кой - тоя ли? Какво ми го хвалите, нали е като мене бе... А аз се знам добре, мани-остави."



-Стой! - извика българският войник Танкурката.

-Слушам! - отвърна българският идиот Фрънко.



Това е хубав, емблематичен диалог от книгата на Иван Динков - "Моминството на войниците".

Всъщност този тук текст е за Иван Динков и не толкова за него, колкото за жена му - актрисата Белла Цонева, и книгата й "На изток от Иван".

Помните ли Иван? Той почина през януари на 2005 г., странен, тъмен човек, много известен на малцина; поет, когото видялата се в чудо социалистическа партия изведнъж по време на колапса през 1991 г. дори курдиса в бившия кабинет на Милко Балев в Партийния дом, на висок партиен пост, вероятно с негласната повеля - "Спасявай, другарю поет"...

По време на охолството и всемогъществото й той не бе особено долюбван. Дори имаше дълъг период, в който не беше печатан, да не говорим за награди и почести...

Докато четеш това, драги читателю... (всъщност може и да не четеш - защото се дразниш от нещо, или защото си просто от тези 42% българи, които никога не четат, или от тези 53%, които никога не си купуват книги, според едно скорошно социологическо изследване... Забелязвам, че има интересни 11%, които четат на аванта. Да живей просветата.)

...та ако продължаваш да четеш,



помни, че мъртвите са по-дейни от живите.



То е голяма, макар и дискретна, сила. Така мисли Радко Белоземски до гроба на дядо Минчо Яламурски. Записва го "гневно в набъбналия си бележник: "От всички хора на изкуството, колкото и относително да е това определение, само големите поети разбират, че мъртвите са по-дейни от живите."*

Динков приживе разбираше добре смъртта. Не мога да кажа, че я уважаваше - това в никакъв случай. Но уважаваше отсвета, който тя хвърляше върху големите български авторитети - а за него те наистина бяха големи, цял живот.

Пък и всичко е до знак набрано.

Пък и всичко прави равен сбор.

След смъртта на Димчо Дебелянов

ангелите вече нямат хор.

Тези малцина, за които той беше голям авторитет (сред тях Никола Иванов, написал цяла монография за него, Славимир Генчев, адвокатът Хари Хараламбиев), обичаха това негово стихотворение и понякога го казваха пред Иван.

Той мълчеше и не се раздуваше под лаврите като жаба. За него лаврите не бяха дрога, от която оглупяваш, а гробовна атрибутика. Веднъж, докато го питах за поредното тук дрънчене на оръжие, ми каза: "На Балканския полуостров лаврите се раззеленяват главно от война. Тук духовите оркестри по принцип предвещават поредното предаване Богу дух. Този край на света замръква и осъмва без победители. Всяка временна военна победа не е нищо друго освен бъдеща дълговременна загуба."

Пиеше водка, почти не ядеше.

Жена му, Белла Цонева, съчини, а Божана Апостолова издаде рядко хубава книга - "На изток от Иван". Книгата е добре написана сама за себе си, но за нашите тук реалности и тъги е прекрасна с реквиемния си поклон пред различни ценности от тези, които се държат в банка...

Не че и други не пеят за такива ценности, но някак се чувства напрежението им песента да се осребри или олаври час по-скоро. В тази книга това напрежение липсва, затова тя стъпва леко, като катеричка, и разлюлява трагично, като земетръс.

Иван често гледаше така, сякаш псуваше с очи, подобно на своя герой Фрънко.

Тези псувни не бяха предназначени за човеците наоколо. Белла припомня негово стихотворение (пак за смъртта), където личи яростта му по други авторитети и друг сан освен тези, с които сме свикнали по ордер, фактура и щат:

...В този кръг епичен

или в тази скоба

има дял циничен

и пръстта на гроба.

Като дим умира,

но привлича този

много сладък мирис

на служебни рози.**

Ами какво, Белла с тази книга му ги дава.

Ето две нейни изречения, едно много дълго и едно много късо, които не са забравими:

"Аз пиех лимонада, печах се на слънце, рисувах, Иван майстореше рамка за ненарисувана картина, сряза се с триона, примале ми, после така ми прималяваше, когато се нараняваха децата, когато се нараняваше той, рамката се получи неправилен трапец, не бях виждала по-нисръчен човек, трябваше да избягам още тогава, непрекъснато се любехме, излизахме рядко, веднъж се загубихме, лутахме се по пътеките, никой не отговаряше на виковете ни, добре, че се появи Цвятко, намерихме вилата ,беше дошъл на инспекция, остана изумен, виното беше опустошено, след няколко дена си тръгнахме, влачейки куфара с пръчка през дръжката, пръчката се счупи, тогава Иван изруга, за пръв и единствен път, но го замъкнахме до гарата.

Оттогава пътувам с малко багаж. "

------

*"Моминството на войниците" - Иван Динков.

**"Октави " - Иван Динков