Не съм вярвал, че ще дойде ден, в който горчивите майтапи отпреди 15-20 години ще станат държавна политика. "България ще се оправи, ако си внесе чужденци" - така се шегуваха тогава сатирици и обикновени депресирани граждани. Естествено, ставаше дума за внос от Европа, а не от Бряг на слоновата кост...

Вицепремиерът Меглена Плугчиева преди ден се изказа в този дух, във връзка с проверката на мисията на ОЛАФ и с нейното по-постоянно присъствие тук. "Това беше по мое настояване. Поисках такива мисии да имаме и в следващите месеци. Представителите на ОЛАФ да не бъдат епизодично един път в годината. Да бъдат през следващите месеци поне по две седмици месечно тука. Друго е, когато нещата се наблюдават от Брюксел, друго е, когато те са на място и ги включим в нашето ежедневие, в нашите проблеми и нашите успехи също", рече.

Ако си внесем съдии, митничари (всъщност такива внасяхме - от Великобритания), цяла държавна и общинска администрация, лекари, катаджии, шофьори, учители, инженери, журналисти - вероятно скоро ще заблагоденстваме. Само че



няма да ни стигнат парите за толкова внос



Всъщност, вече отвъд майтапа, се нуждаем от хора. По цял ред причини. Едната е, че при толкова износ трябва и внос, най-малкото за баланс.

Причините за съвременните миграционни движения са, че като не могат да си внесат удовлетворително общество, хората отиват да го търсят другаде.

Нашите преуспяха в това отношение.

Защо е така обаче, е въпрос от висока социално-икономическа сложност и в същото време плашещ с евентуалната простота на отговора си.

Нека все пак първо си дадем сметка, че принадлежим към най-богатата част от планетата. Вярно, че не сме в челото на тази част, но сме там. Тоест нещо като опашкари в редичката на отличниците сме. Има милиарди и милиарди люде на земята, за които сме общество на благоденствието. Който не вярва, трябва да поживее в Африка, в Индия, в Средна Азия, на Кавказ, дори в провинциален Китай...

Това обаче не ни прави щастливи, тъкмо обратното. Искаме повече. Което е хубаво. Искаме стандарта на Швеция и Германия, само че без да излизаме от кожите си. А това е по-трудно.

Вопълът за внос на администрация, дали на майтап, дали като правителствена заявка, е индикация за факта, че си нямаме вяра. Като цяло си нямаме вяра, а и като отделни индивиди.

Нямаме си вяра, но искаме другите да ни имат. Но така не става. Те и да имат първоначално, бързо я губят - по резултати или по индукция. Убеден съм, че кризите в нашата идентичност и икономика идват от този простичък дефицит. От него са и кризите в нашата демография. Факт е, обявен пак наскоро, че България е страната в ЕС с най-намаляващо население за последните десет години. Това показват данните в годишния отчет на статистическата служба на ЕС Евростат. Населението ни е намаляло със 7.9% за последните десет години. Няма друга страна като нас. А в някои се е увеличило, например в Испания - с 12.5%.

Върнах се от Валенсия преди няколко дни. Там и в околностите й живеят около 30 000 българи, повечето за постоянно. Едни от тях са се сдобили вече и с испанско гражданство, не мислят да се връщат - никога. Че защо? Испания им е дала работа, проявила е загриженост, чувстват се добре, децата им говорят испански перфектно... Така е из цяла Европа, Канада, САЩ...

Да не помисли някой, че ги упреквам - пази Боже. Всеки има право да търси за себе си и децата си по-добро място под слънцето. Ние, нека не забравяме това, се намираме в редичката на отличниците благодарение на разположението си и - признавам - вярната политическа посока. Така че всеки може да се премести на по-преден чин, стига да намери място... (Страните и континентите, за които говорих по-горе, нямат тази възможност - визите и границите са висока бариера между имането и нямането.)

В основата на всяка емиграция е едно просто решение. "Не ми е добре тук, ще се махна да търся късмет другаде" - е пружината на всяко движение по географията. В основата си тези мотиви носят гурбетчийски характер, тоест емигриралите отиват с цел да се напечелят и върнат, вече успели и честити,



за да се докажат в не далото им тази възможност



първоначално общество... Само че там, където намерят добър пристан и се впишат в местния социум, емигрантите усядат. Не им се мисли за връщане. Разбираемо.

(Говоря главно за основната ни група емигранти - инициативните, трудолюбивите, оправните. Тях губим лесно. Има и втора, по-малка група, може би също инициативни, но с друг знак. Те мишкуват, попросват, покрадват, проституират... Там им е дори по-лесно, защото: 1) В по-богата среда са. 2) Отпаднало е опасението, че "ще се омаскариш" пред рода, махалата, града - колкото и смешно да е това опасение за някои.)

Пред родната демография има два пътя. Единият е внос на хора, при това не само пенсионери от Албиона, а активно работещи. Моя позната ми се обади от Москва да пита дали братята и сестрите й от Узбекистан могат да си намерят работа по морето ни... Те са млади, старателни, мотивирани; сигурен съм, че ще могат, както и че ще останат, ако страната ни се отнесе с тях като Испания с нашите, помислих аз.

Вторият път е дело на самия нашенец. Ти, братко, независимо дали си в политиката, зад волана, на полето или в цеха, трябва да си смениш част от кожата. По-малко псувай всичко наоколо, повече се уважавай. То става, ако си имаш вътрешен кодекс и го спазваш.

Не казвам - обичай ближния си. Това често е много невъзможна за нас работа. Казвам обичай поне себе си. Страната ще го усети.