Когато в едно добро семейство големите ги налегнат грижи, първи го отнасят малките. В такива моменти най-добре е малките да не привличат излишно вниманието върху себе си.

Точно така се държат българските държавници след референдума в Ирландия, който отхвърли Лисабонския договор и вкара Евросъюза в нова криза. Докато чужди политици се вълнуват на глас за съдбата на голямото европейско семейство, българските се снишават, както ги е учила една изпитана школа. И постъпват правилно, защото са гузни и всяка дума може да бъде използвана срещу тях.

Ирландското "не" постави с още по-голяма острота въпроса дали европейският проект трябва да става



заложник на малцинства,



които го схващат в своя твърде ограничен периметър. Целта на Лисабонския договор е да преодолее точно тази заплаха, която след небивалото разширяване на съюза вещае парализа при всеки по-сериозен спор. Ирландците едва ли са чели масово договора, защото е нечитаем, но ясно са усетили, че тежестта, а съответно и привилегиите им ще намалеят. Когато всяка държава, колкото и да е малка, може да наложи вето, добива самочувствието на голяма. България имаше досега само един повод да заплаши с вето и то й свърши работа, без да прибягва към него. Точно преди подписването на Лисабонския договор тя поиска да се уважава правописът й, за да не се подменя думата "евро" с брюкселската измислица "еуро". Чисто хипотетично България можеше да блокира договора дори преди ирландците. Друг е въпросът дали би посмяла.

Обединяването на Европа обаче е много по-голям проект от специфичните национални интереси. За България е важно да не казва "еуро" вместо "евро", но още по-важно е да не казва "бизнесмени" вместо "бандити". Вписването й в европейския проект означава да заприлича на другите "нормални държави", които си избра за образец още от началото на прехода. Сегашната система на управление на ЕС, която е изработена от нормални държави за собствените им нужди, се оказа неефикасна към държави, приети с компромис, като България. Затова заради нея (и Румъния) бе измислен специален механизъм за контрол, който подлежи на постоянно усъвършенстване и затягане. Като пълноправен член тя изведнъж придоби самочувствие и нейни политици започнаха да се държат предизвикателно: "За какви ни вземате?". Страната се превърна в



костелив орех за Брюксел,



чиито наднационални инструменти за въздействие са недостатъчни.

Лисабонският договор разширява сферата на полицейското и съдебното сътрудничество, допуска и въвеждането на поста прокурор на ЕС, което означава, че съюзяването на националната съдебна система с престъпността би срещнало колективен отпор от останалите народи. Това е логично, щом се премахват границите между държавите с цел свободно движение на хора, стоки и услуги, а заедно с това и на... престъпност. Ирландия като уредена държава не смята, че европейските институции трябва да решават как да се бори с престъпността. В класацията на Евростат по този въпрос тя е почти на дъното с едва 48% съгласие за намеса на Брюксел. В България обаче 65% от населението желае твърда ръка от Брюксел, защото не вярва на собствените си правозащитни органи. Най-високо в класацията е Германия със 79%, защото нейните стандарти за ред са пословично високи и тя се стреми да ги наложи на всички. Непосредствено след нея са Унгария и Чехия, където германското влияние по традиция е силно. Великобритания е най-долу с 47%, защото е най-резервирана към федерализма в ЕС.

Отхвърлянето на Лисабонския договор от ирландците събужда кошмара за появата на



Европа на две скорости,



който е особено опасен за България. Онези, които желаят и могат да вървят към сближаване въз основа на общите си стандарти, все повече се изкушават да сформират ядро, което да не чака изоставащите. Точно това е смисълът на призива да продължи ратификацията на договора въпреки отхвърлянето му от една държава. По принцип този процес би трябвало да е безсмислен, както стана след френското и холандското "не" на Евроконституцията. Тогава обаче все още беше твърде грозно да се говори за разделяне на Европа на две категории, а и никой не помисляше, че може да бъде изолирана Франция, която е основател и един от главните мотори на ЕС.

Сега положението е друго. Големите постигнаха мъчителен компромис за съживяване на договора за реформа и не биха го жертвали заради волята на по-малко от 1% от населението на ЕС. Изнервени от внезапната криза, те могат да засилят натиска си върху Ирландия, вместо да се върнат на изходна позиция и да признаят, че са загубили последните шест години в напразни усилия да реформират ЕС. В такава обстановка на намалена търпимост към отклоняващите се от общия път ще бъде писан и докладът за България, който се очаква да се появи на 16 юли. Няма никаква логика европейските лидери да проявят твърдост към Ирландия на срещата си на високо равнище на 19 юни и месец по-късно Еврокомисията да покаже снизходителност към България. В зависимост от гледната точка засилената критика би била твърде неприятна за правителството на Сергей Станишев, който се плаши, че Брюксел може да го събори от власт.

Еднакво зле обаче би било и за обществото, и за държавата, ако кризата около договора за реформа доведе до сформирането на европейско ядро и изхвърли България в периферията. Това би означавало тя да се върне там, където беше преди влизането си в ЕС.