Адът в Централна Европа изглежда райски - безкрайна зеленина, сред която химически комбинат на брега на тиха река. Елба, която в Чехия се казва Лабе, кротко мие повече от сто години основите на грозните тухлени халета на заводите "Сполана" в предградието Нератовице - на 15 км от Прага. Насред гората стърчат комини и една охладителна кула, които издават промишленото присъствие в този сякаш благословен от бога край. За жителите наоколо обаче той е прокълнат.

От 1968 г. населението живее в страх. Тогава два завода от комбината са затворени внезапно, защото много работници се разболяват. Откриват им



заразяване с диоксин



- най-силната отрова, позната на човечеството. Същата, която американците хвърлят по това време от самолети като съставка в дефолианта "ейджънт ориндж", за да унищожават джунглите на Южен Виетнам, където се укриват партизани. Допустимата дневна доза, която може да понесе човекът, е 1.5 пикограма на килограм телесна маса. Пикограмът е една трилионна част от грама (число с 12 нули). Смята се, че през Виетнамската война са разпръснати около 100 кг диоксин, съдържащи се в 77 000 т химикали, от които са пострадали 4.8 милиона жители. Мнозина умират незабавно или от рак, защото диоксинът е силно канцерогенен, а други предават генетични заболявания на своите деца. Поне сто години са необходими за естественото разпадане на отровата, която е много устойчива и слабо разтворима във вода. Оставена в свободно състояние, тя влиза в хранителната верига и преминава от водата в растения, риби и животни, а оттам - в хората, които ги консумират. Заразяването става и от вдишване на праха, в който диоксинът се концентрира.

По традиция от социалистическата епоха промишленото бедствие в "Сполана" е забулено в строга тайна. Двата завода са запечатани панически, районът е изолиран, но околните предприятия в химкомбината продължават да работят. Жителите от близките села постепенно забравят старите халета, около които зеленината се сгъстява. Минават 34 години. Социализмът си отива, но наследството от нехайството за хората и природата е останало. То чака момента да разобличи както бившите, така и новите управляващи, които разчитат на забравата и не предприемат нищо.

През 2002 г. падат небивали от десетилетия дъждове. Река Елба се надига и залива комбината, като наводнява най-напред запечатаните заводи. Отровата им започва да изтича и да се разлива нашироко, а реката я понася към Германия и Северно море.



Централна Европа е в паника



и Прага признава, че не знае как да се справи с проблема. Търси международна помощ, готова е да плати за ликвидирането на заводите повече, отколкото би струвало построяването им наново. Предлага 3 млрд. крони (100 млн. евро).

Когато дойде злото, хората са склонни да дават мило и драго, за да се отърват от него, колкото и да са го омаловажавали. Търси се спешно избавление като след аварията в Чернобил. Проблемът е сходен. Оказва се, че и решението е сходно. За да се ограничат пораженията, първата мисъл е да се направи саркофаг за двата завода. След това по някакъв начин трябва вътрешно да бъдат смляни, преработени и превърнати в безопасна материя, която да бъде изнесена за рециклиране като обикновена суровина за химическата промишленост.



Белите саркофази



се виждат отдалеч. Край тях зад телени огради са натрупани купчини черен прах. Носи се странна миризма - не е нито остра, нито задушлива, но е блудкава и на човек може да му се догади.

"Виждате последните 3000 тона въглероден прах, които чакат да минат изследвания за безопасност, за да бъдат изнесени", обяснява техническият директор на проекта Джон Феъруедър. Това е всичко, което остана от двата завода.

Тази седмица приключва проектът "Сполана", изпълняван три години от британската компания TCSR ltd. ("Термично и химическо възстановяване на почвата"), кредитиран от френската компания "Суез". Двете създават базирана в Чехия фирма BCD CZ a.s., чието име е съкращение на приложената оригинална технология, наречена "Базово катализирано разграждане" (Base Catalysed Decomposition). Това е нискотемпературен процес, който не разчита на несигурното високотемпературно изгаряне, прилагано в други случаи на диоксиново замърсяване. При новия метод се получава пълно разграждане на опасния химикал до сол, вода и въглероден прах.

"Заповядайте", подканя група европейски журналисти изпълнителният директор на проекта Кристофър Уин, като ги насочва към командния сектор на саркофага. Макар и да са сигурни, че е безопасно, те все пак се чудят защо трябва да нахлузят върху обувките си бели терлички за еднократно ползване. "За всеки случай, нито прашинка не трябва да излиза навън", обясняват сътрудници на шефа.

Вътре няколко оператори наблюдават през херметично запечатана витрина инсталациите в едно от



главните халета на смляните заводи



Чрез видеокамери могат да следят всеки ъгъл, а чрез компютри управляват целия процес. В заразената зона вакуумпомпи поддържат отрицателно налягане, за да не изтече въздух навън при случайно разхерметизиране. Там работят няколко души, облечени в жълти "лунни костюми" като космонавти. Капсулираните скафандри са устойчиви на химикали и прах. Работниците дишат през респиратори. Има места, където автоматичните системи не са достатъчни и трябва да пипне човешка ръка. Хората се допускат при много строг режим, след което минават през цялостно обеззаразяване на екипировката. Въпреки стриктните мерки в кръвта на някои работници е открито повишено съдържание на диоксин. От участвалите 160 "ликвидатори" 20 са изключени от опасната зона, за да не получат опасни за здравето високи концентрации - диоксинът е като радиацията, защото всяка доза се натрупва.

За три години тези хора са извършили невидима отвън работа, за която при социализма биха получили звание "Герой на труда". Те са сринали двата завода, от които са се получили 6000 т парчета тухли и бетон. Изровили са под тях 37 000 т пръст. Разглобили са 610 т ръждиви железни конструкции. Ликвидирали са 160 т изоставени химикали. Всичко това е смляно до парченца с размер 4 см и е минало през инсталациите за обеззаразяване.



Оригиналният принос



на британската компания е, че свежда цялата маса от заразен материал до концентрат от 1%, който може да бъде прекаран през каталитичните реактори.

Технологията е следната: раздробеният материал се пуска през камера за недиректна термална дисорбция. Това е въртяща се пещ с диаметър 1.6 м и дължина 18 м, в която за около час органичните съединения (пестициди) се изпаряват при температура 600-650 градуса. След това се кондензират и филтрират. Остатъчната маса се пуска в реакторите, където в маслена среда с температура 350 градуса и под налягане 6-10 бара става разпадането на диоксина с помощта на катализатор. Той е химикал, приличащ на восък, от който 1 кг е достатъчен за преработката на 6 т от опасния концентрат. След 2-3 часа отровата се превръща в безвредни вещества.

Проектът приключва, но какво ще прави по-нататък британската компания, придобила такъв небивал опит.

"Няма да ходим да чистим Южен Виетнам, защото няма как да се направи саркофаг над мъртвите гори и поля", обяснява Джон Феъруедър. Там единственото спасение е да се бетонират площите, до които имат достъп хората. Диоксинът се крие в прахоляка.

Компанията смята, че няма да остане без работа. "Главните ни проблеми не са нито технически, нито финансови, а са чисто човешки", каза на "Сега" Кристофър Уин. "Всеки иска да живее на чисто, но щом му свършим работа, предпочита повече да не ни вижда. Напоследък отделяме повече внимание на общественото мнение отколкото на технологиите".

Той смята, че има да върши



много работа в Източна Европа,



където индустриалните стандарти са били еднакво ниски по времето на социализма.

"У вас, в България, има поне 1000 т отровни отпадъци в складове за пестициди и хербициди. Те трябва да бъдат опаковани, траспортирани и преработени някъде. Имате и големи промишлени замърсители - например "Кремиковци", добавя той. Някой ден комбинатът ще спре, защото няма вечни инсталации. А замърсеният терен ще трябва да се почисти.

Работата е внушителна и ще са необходими големи инвестиции. Високата цена обикновено действа възпиращо. Но Стокхолмската конвенция за устойчивите органични замърсители - влязла в сила през 2004 г. и ратифицирана от България същата година - задължава страната да прилага принципа: който замърсява - чисти.