ако дори един стане и каже "Не"
Политиците и пресата по света са учудващо единни в кривия извод, че ирландският референдум срещу Лисабонския договор заплашва интеграцията, демокрацията, а според някои - и бъдещето на Европейския съюз. Понеже виждаме в Европейската комисия символ на съюза, вече сме склонни да приемем символа за фетиш. Затова ако някой се отнася критично към брюкселските премъдрости се приема за "евроскептик", а "еврооптимисти" са само които имат мазоли на ръцете от ръкопляскане на комисарите. А
ирландците са естествени еврооптимисти,
аз също съм оптимист за бъдещето на обединена Европа и затова бих гласувал като мнозинството ирландци, ако не ми беше отнето предварително правото на глас. Ирландия е страната, която досега спечели най-много от членството си в съюза. Сигурен съм, че България ще спечели още повече от присъединяването, макар че - помнете ми думата! - нашата нация само след няколко години ще е нетен донор на брюкселската хазна. И понеже както българите, ирландците отъждествяват бъдещия си икономически просперитет с интеграцията в единна Европа, те не могат да приемат лекомислено един бързо скалъпен сурогат на несъстоялата се конституция. Всъщност, от референдума
истинският губещ е еврокрацията,
чиято рожба е договорът от Лисабон. Той повече от всякога досега откъсва централната администрация от гражданите на съюза, като ограничава възможността на малките нации да участват в управлението на общите дела и заплашва да ги лиши от възможността да противодействат на решения от Брюксел, които пряко ги засягат. Ако страните членки бяха приели безрезервно конституцията или заместителя й от Лисабон, това безспорно щеше да ограничи правата на малките европейски нации и щеше да насърчи
арогантността на бюрокрацията
в Брюксел, която в София се чувства доста по-осезателно отколкото в Дъблин. Новоезикът на еврокрацията не може да скрие пренебрежителното отношение към страни като България, които еврократите считат за трето (или пето?) качество членове на Евросъюза. Вече не само познатата дузина пуяци в Европарламента, които впрягат в раздръкнаните си политически каруци естествения страх на своите сънародници от "новите бедни", а и комисари, и служители на комисията в прав текст обявяват как щели да "окажат натиск" върху "България" за нещо си, наумено от тях. И го налагат. И наказания ни налагат, чувстват се в правото да спират финансиране на жизненоважни за икономиката ни проекти, без да се ангажират дори с морално съдействие за отстраняване на проблемите (които наистина е нужно да се решат, за това спор няма). С нарастващо
самочуствие на стопани на съюза
чиновниците в Брюксел и Франкфурт (там е ЕЦБ) заемат поза на съдници, в чиито ръце е съдбата на "провинените" нации. В Брюксел обсъждали "опцията" да лишат България от глас за неопределено време. Но всички европейци разбират, че което сега се случва с "момчето за бой" България утре ще е обичайна практика и за другите страни, считани за по-долна ръка от "големите стари". Експерти съобщиха за "Файненшъл таймс", че преди дни в Брюксел съвсем сериозно се е обсъждала "възможността да се накара Ирландия да напусне ЕС" или поне "да се натисне" за повторен положителен вот! Но когато през 2005 Франция и Холандия отхвърлиха конституцията, а онези в Брюксел тичаха с изменени лица и нажулени задници, през ум не им мина да гонят, не им хрумна "да натиснат" Франция или Холандия. Ето срещу това гласуваха ирландците. Всъщност
ирландското "Не" е представително
за мнозинството европейци. Нищо че германският вътрешен министър г-н Волфганг Шойбле обяви, че "няколко милиона ирландци не могат да решават за 495 милиона европейци". Всъщност европейците са 497 милиона, а ирландците, които говориха вместо тях бяха не "няколко милиона", а точно 862 415 души (толкова избиратели са отишли до урните да пуснат решаващото си "Не"). Числата не са единствените грешки на г-н Шойбле. Голямата заблуда на политици като него е, че могат те, няколко хиляди души, да присвоят правото да решават вместо избирателите, да пренебрегнат ясното "Не" на европейците от 2005 г., като шиканираха закона и лишиха гражданите на своите страни (и на други послушни им страни, като България) от право на глас в конституционен референдум. Но те вече разбраха, че проблемът не е в Дъблин, а в Брюксел и в тях самите. Чешкият сенат поиска Конституционният съд да реши може ли да се ратифицира Лисабонският договор зад гърба на избирателя. Сетне и в Лондон същият въпрос бе отнесен на съд. Ако бе проведен референдум в страните, които вече ратифицираха Лисабонския договор, той едва ли щеше да бъде навсякъде приет. Европейците искат достатъчни гаранции за прозрачно, честно и справедливо управление на общността. Ирландия даде възможност на лидерите на ЕС да преосмислят идеите, да орежат правата на брюкселската комисия, да я поставят под твърд контрол на страните и реално да гарантират, че интересите и икономиката дори на най-малката нация ще са защитени. Договорът от Ница съдържа средства за това. А когато балансът между интересите на "големи" и "малки" бъде гарантиран, повторният референдум в Ирландия, евентуалните референдуми и парламентите в останалите 8 страни ще приемат договора от Лисабон. Защото никоя уважаваща се европейска нация няма да се остави Брюксел да й налага решения по нов, българизиран ред.













