Обадих се по телефона на писателя Чавдар Шинов. Звъннах му вкъщи, но по работа. Самият бях залепнал зад компютъра още от тъмно, бях затънал в куп чужди текстове за редактиране и не можех да си представя, че той ще си пие кафето на балкона, съзерцаващ някакви цветя, в които мърдат пчели. Всъщност, Чавдар не спомена нищо за кафе, но аз сигурно съм решил, че без чаша кафе това прекрасно убиване на времето няма да е пълно. Ако все още бях пушач, сигурно щях да добавя и цигара (пура). Не е за вярване, че писател като него ей така ще си пилее времето, най-вероятно той замисляше някоя от своите истории, където смешните му герои влизаха уж за малко от живия живот, а после си оставаха завинаги в тях - толкова им харесваше. А им харесваше, защото всичко там бе измислено и подредено от Чавдар. И ако се държаха благодушно и мъдро, то бе, за да не го съсипят по невнимание или от простотия.

В добавка Чавдар иронично изкоментира разиграващия се на балкона му летен предиобед. Това въобще не били само пчели, долитали всевъзможни твари, които се препитават от цветния прашец, но понеже



само пчелата дава мед,



ние единствено нея познаваме и единствено нея споменаваме. Иначе по цветовете се трупат всевъзможни хвърчилки, повечето също така раирани и също добре въоръжени, но ние жилото не го броим за особеност, жила за нас колкото щеш. Показа добри познания по пчеларство, толкова подробни и философски, че сериозно се притесних да не седне да пише нещо като "Животът на пчелите" от Метерлинк и така да зареже своя творчески свят, от който аз чаках поръчаните няколко страници. Страниците не бяха готови и най-вероятно Чавдар заряза своя приказен балкон и отиде да ги пише. Стана ми съвестно, затова пък сега аз се вдигнах от компютъра и излязох на своя. Беше моят ред. Само че нямаше никакви пчели или каквото там долита лете по балконите.

Върнах се разочарован. Не ми се работеше. За щастие в скайпа се включи синът ми от своя остров в Средиземно море. Оплаках му се от липсата на пчели. "По-добре погледни дали не е цъфнала липата срещу блока - прекъсна ме той. - Ако е цъфнала, хич не чакай пчели на балкона този месец."



Липата наистина бе разцъфтяла



и дори здравата миришеше, но кой да забележи? Това ме успокои. Поне за момента...

Случайността затова е случайност, за да е подозрителна. Не е ясно, обаче, дали ние подсъзнателно не й въздействаме, за да се насладим на самото подозрение. Защото то е едно много възбуждащо, упоително чувство и повечето от нас сме развили една приятна зависимост от него. Но това само така, мимоходом, а случайността беше в това, че същия следобед пред театралната академия на "Раковски" ме застигна добре известният през миналия век прокурор Чанко Апостолов, висок, матов от слънцето и както винаги, напрегнато усмихнат. Чанко някога работеше във високите етажи на прокуратурата и



вярваше в силата на печата - сам пишеше добре - и безкористно,



запалено помагаше на онези от нас, които се занимавахме с тази доста непопулярна, пък и парлива тогава проблематика. Голяма част от проучванията, а най-вече от осмислянето на моите "Частни случаи" дължа на него. Сега Чанко помага в някаква комисия към парламента, но повечето време прекарва в селската си къща към сръбската граница. Напоследък страстно чете Емили Дикинсън - хармонията има нужда от някакъв израз. Припомня ми превода на Цветан Стоянов, онова "Как да си направим ливада" ("Трева, една пчела и да мечтаеш. Ако пчелата не пристига - мечтата стига"). Засмях се - това стихотворение си повтаряхме, още когато бяхме момчета. Тогава младите поетеси се изживяваха като нови Емили Дикинсън, после също така вкупом почнаха да се мислят всяка една за съвременна Марина Цветаева. И ето сега, когато всички мечти са вече сбъднати или доказано неосъществими... Какво искаше да каже сега Чанко Апостолов? Че трябва да има още една, за в случай, че пчелата не пристигне ли?

Разделихме се на ъгъла пред стария хотел "Севастопол", прекрачих трамвайната линия и, в ясна връзка с всичко през този ден, си спомних инцидента при светофара. Там, където в наше време



надвечер пеят и свирят слепите музиканти,



преди години ме нападна нещо крилато и бръмчащо, заби жилото си и отлетя с железен звук. Току-що бях получил голямата писателска награда, връщах се с букет в ръка и грамота в папка, може нападателят да бе привлечен от цветята, а си го бе изкарал за нещо на мен. Мястото се подлюти и наду, след два дни едва се довлякох до хирургията, гълтах зверски силни антибиотици - добре че бях успял да полея наградата. Дълго ходих с пластир на бузата, нонстоп отговарях на въпроси. Помня, че една злобна поетеса блесна с дебелите си очила и изсъска: "Това е била пчелата на Иван Цанев! Отмъщение..." Не го рече на шега, вярваше го. До този момент не бях и мислил за пчела. Още по-малко пък за пчелата на Иван. Тя е култов образ в поезията от онези години, обитава едно от най-изящните му стихотворения, знаменитият Иванов "черноработник риж" - дори не вярвам, че има жило. Това по-скоро бе някакъв мутант на омърсената природа, подвизаващ се по бензиновите кръстовища. И през ум не ми мина дори, че така може да се повреди всяко същество на този свят, пренесено от чистите треви в пушека и смрадта на полуделия град. Сега, след хилядите трансформации, които се извършиха пред очите ни, това ми се струва толкова просто...

Та има риск дори в идването на пчелата. По-добре не разчитай на нея - ако все още имаш мечта. Защото всяка цъфнала липа по пътя й може да я примами. Макар че за какво ти е днес ливада? Веднага ще я застроят, гадовете...