Противно на обичая да изпадаме в самосъжаление при всеки сблъсък с реалността, който разбива нашите илюзии, ще си позволя да отбележа, че срещата на европейския връх в Севиля донесе



оптимален резултат за България.



Вярно, за пореден път ни посочиха последното място в опашката на чакащите, редом с Румъния, докато десетте страни-фаворити получиха потвърждение, че през март 2003 г. ще станат членове на Европейския съюз. За компенсация обещаха на декемврийската среща в Копенхаген да ни бъде връчен "пътен лист" с точно означен маршрут и разписание за присъединяване.

Това решение слага край на досега водената от българските правителства политика на



догонване с голяма бързина,



която целеше да балансира икономическото изоставане чрез политически компромиси. Така станахме свидетели през последната година на мълниеносни преговори с Брюксел, където българските представители на галоп отваряха и затваряха глави - с надеждата да приключим навреме преговорите и да "хванем" първата обща вълна на приема. Така от общо 30 глави на бъдещия договор за членство 20 вече са "затворени", а преговорите по най-деликатните 10 препускат с пълна пара. Не е трудно да се досетим, че ако в Севиля страната бе получила зелена светлина, преговорите щяха да завършат скоропостижно за 2-3 месеца.

Повелята да се сключи договор "на всяка цена" естествено щеше да увеличи сметката, която българският бизнес ще плаща за членство в Първия свят. А паралелно с голямата политическа бързина в икономика на България протича



адаптация с бързината на охлюв.



Няма нищо по-лесно от това да се приемат закони, които задължават българските фирми да спазват евростандартите за производство. Но колцина са онези, които могат веднага да отговорят на повишените изисквания? А какво ще стане с онези, които не успеят? Можем ли да си позволим да затворим хилядите дребни производители, които не изпълнят евронормите? Къде ще денем новите безработни? Откъде ще се вземат инвестициите, нужни за адаптирането на технологично изостаналата българска промишленост към най-високите световни норми, които ни поставя Европа? От т.нар. "предприсъединителни фондове"? Добре, но все още се спори кой у нас да дели европейската баница - дали Министерството на финансите или отрасловите ведомства. След година лутане за "акредитация" на фонд "Земеделие" като разпределител на парите по САПАРД най-сетне пари има, но пък



няма годни проекти,



които издържат на европейските критерии за финансиране. Така за първата година от действие на програмата са усвоени нищожна част от достъпните средства, а всички набелязани проекти (Бог знае колко от тях ще вържат) едва покриват половината от годишния бюджет по САПАРД. Същото е положението с останалите предприсъединителни фондове. Дори онези, които са чиста субсидия - като холандската програма ПСО, се усвояват едва наполовина. Не е достатъчно просто да ти се иска да получиш пари от европейските фондове, трябва да представиш смислен проект за какво ще ги употребиш и как ще се възвърне вложеният капитал. Фирмите тепърва се обучават в тази деликатна материя. Ще минат години, докато усвоят изкуството да ползват програмите на ЕС.

При целия плач за липсата на пазари, в повечето отрасли



европейските квоти остават незапълнени,



дори онези, за които претендираме да се увеличат, като например квотите за вино, млечни продукти, месо и живи животни. Това показва, че българските фирми не владеят пазара на продукцията си в Европа, а зависят от чуждия вносител. Създадените в миналото връзки на държавните фирми отдавна са прекратени, новият частен бизнес едва стъпва на крака и дори да е конкурентоспособен, още десетки години ще трупа опит и ще гради връзки и позиции, за да може успешно да стъпи на европейския пазар.

Ние твърде дълго сме живели извън Европа, за да можем за броени месеци да се променим и адаптираме към условията на Общия пазар. Самото решение за приемане на България не може да стори чудо, щом икономиката не е готова за него.



Само ще спечелим от ясния график



за присъединяване, който ще бъде приет в Копенхаген. С него перспективата за членство ще получи ясни рамки, а пък икономиката ще получи необходимото време за адаптация. Крайно време е да се разбере, че за българския бизнес статутът на България като асоцииран и бъдещ член е далеч по-благоприятен от незабавното членство в ЕС. Защото без да сме готови за работа при тоталната конкуренция на европейския пазар, приемането ни в Европа може да донесе нови разрушения и разочарования вместо очакваната изгода. По-бавният успех е за предпочитане пред провала със страшна бързина.