Чуя ли САПАРД, а все по-често го чувам, се връщам към времето, когато бях овчарче и овците пасях. През лятната ваканция дядо ме подкарваше със стадото, за да се очовечавам, щото в града се подивявало. Гледайки децата си, разбирам колко е бил прав, макар тогава мярката да ми се струваше селска хитрост и старческа завист, прикрити с възпитателна грижа. Имаше обаче и реална причина: овчарите от ТКЗС-то ползваха карти за почивка и имаше нужда от помощници. Когато се връщаха от почивка, те разказваха за столовата в Дома на трудещите се селяни във Велинград, за булките от Маймун дере в Хисаря и за щурците в Сливенските минерални бани. Техните хвалби и възторзи се разбиваха от Гуспата, който не ходеше на бани, защото му ставало зле, като се къпе. "Аман от лъжливи овчарчета. Че к'во ми'й тук: я', 'ба, спа...И гле'ам тильвизия." - казваше той и запладняваше под някоя сянка.

Може би затова с усета за нечистоплътност при споменаването на САПАРД на мен ми се явява Гуспата, т.е. Господин Господинов, и ми се счува неговото "я', 'ба, спа". Така той подвикваше и на овцете, за да ги насмете в стадото. Иначе с тая приказка народният гений лаконично описва щастливата човешка орис и в глобалното село, не само между Хасково-Стара Загора-Ямбол, където тамошният диалект прави израза кристално ясен и за хората. И тук животинското у човека се оказва единственият сигурен пристан на смислено съществуване. Заедно с телевизията, разбира се.

Но не само случайният спомен за овчарлъка и произволното звукоподобие оправдават връзката на САПАРД с чудесния диалектен израз на вечния жизнен смисъл. Има и доста по-обективни



нашенски основания за овчарските аналогии



Ето политиците, пелтечещи след доклада на ОЛАФ и преди тоя на ЕК, са досущ лъжливи овчарчета. При това пак тръгнали със стомни за вода. Естествено между народните приказки и политическите дърдорения има твърде съществена разлика. В повторенията си първите са наивно-умилителни, вторите - нагло-досадни. С поучителната приказка за овчарчето народната мъдрост по умилителен начин изобличава лъжата и предупреждава за опасностите от прекаленото самочувствие. В политическите приказки за структурни промени и избирателни реформи проличава страхът от все по-близката възможност пастирите да останат само с дръжките от множество счупени стомни. Така, ако в приказки и поговорки могат да се открият мътните страхове на народната душа от човешките пороци, в приказките за здравето на държавните институции и политическия живот могат да се открият страховете от все по-ясно заявеното недоверие към една рецидивираща лъжливост. Затова и ги отклоняват с извинения за шугавост на цялото стадо, с прехвърляния на вини и с обещания за промени, чийто най-чест резултат е раздаването на геги на някой минаващ за честен пастир - според коалиционните квоти и партийните критерии за почтеност.

Не може да се отрече, че



лъжливите овчарчета донякъде успяват



Те насочват стадното внимание към временни скандали, всеки от които погребва предишния като незначителен, както е например и в прогресията за последната година: Топлото, Овчаров, Могилино, Петков, МВР, ЦСКА, Челопечене, МО, Бончеви, САПАРД, ОЛАФ. Това само по себе си е скандално, но още по-скандално е онова, което се прикрива в обещанията, че този път стомната нямало да се счупи.

Обърнем ли внимание обаче не на текущите скандали, а на скандалите през изтеклите двадесетина години, ще видим не лъжливи овчарчета, а глутница вълци в овчи кожи - вече професионалисти, почти едни и същи, съдим ли по съставите на т. нар. народни събрания, общински съвети и кметове. Всички те могат да се правят на загрижени, когато се притесняват от доклади, проверки и предпазни клаузи. В действителност обаче изобщо не им пука, че нагло са ръфали и ръфат държавни и общински бюджети, пълнени от все по-стригани, защото са и все по-малко, овце. Сега наистина изглеждат леко смутени, защото спирали някакви европейските пари. Но сякаш никак не е притеснително, че за двадесет години всичките далеч по-големи бюджетни пари се разпределят от тях по начин, пред който констатациите на всеки евродоклад бледнеят. Сигурността, че това ще продължи, ги прави нагли, когато се оправдават, че навсякъде по света се лъже и краде. Така е, но там поне става някоя магистрала, а и Хелмут Кол напуска пастирството, набедят ли го, че посяга към нечисти пари.

А тази сигурност я има, защото когато блеем пред екрани, радия и вестници с надежди към Брюксел, не прекрачваме прага, отвъд който започват истинските промени;



все пак овцете по принцип не хапят



Тази кротост, представяна за добродетел, е по-опасна за общественото здраве от каквито и да са скандали, макар сигурно да е удобна за всекиго поотделно. Защото тя прави едно общество неполитическо в първичния смисъл на думата: то прилича на стадо, неспособно на съграждане, ако политическото се схване в първоначалния му смисъл - добро съграждане от добри съграждани. Човек трябва да е глупав като овца, за да вярва, че лъжливите овчарчета, които всъщност са вълци, могат да си представят политиката в този първичен смисъл. Още по-глупав е обаче да смята, че може да се промени нещо, след като все повече ставаме тия, които на вълчата политика отвръщат с приказката на Гуспата: "Че к'во ми'й тук: я', 'ба, спа...И гле'ам тильвизия."