Преди година България се радваше, а президентът беше на гребена на тази радост - посрещахме българските медици. Днес се питаме - добре ли е в началото на един мандат да ти се случи толкова успех? Песимистите ще кажат - лошо е. Винаги става така, че после нищо от това, което правиш, не е достатъчно силно. И ще дадат пример и със Стоянов, който почна силно мандата си в един от най-критичните моменти за българската политика. Оптимистите, обратно, ще заложат на убеждението, че щом един политик се проявява така в една критична ситуация, значи във всяко следващо действие само ще доказва колко добър е. Нали кризата е лакмус, показващ истинската същност на хората.

Първанов успя да се дистанцира равнопоставено и от едната интерпретация, и от другата, така че обърка дори себе си. Времето е щедро към него - най-доброто за всеки политик е да живее в интересно време. За разлика от обикновените хора, управленците имат възможност не просто да функционират, а да пишат историята. За съжаление е, когато историята почне "да ги пише". Да имаш шанса да си президент в първите години на европейското ни членство, когато държавата ни се "създава" наново (в определен смисъл) и народът ни се осъзнава отново - това е уникална възможност да показваш качествата си, да реализираш идеите си. Особено когато имаш власт. Вместо това президентът зае позицията на спорадично появяваща се фигура в най-разнообразни качества - патрон на десетки представителни, благотворителни и благородни събития, без да се превръща в бляскава звезда; критик на правителството, без да са ясни нито мотивите, нито критериите, по които избира темите и личностите, които критикува; личност от ежедневието, която е обвинявана - от досието до критиките в доклада на ОЛАФ - и която мълчаливо застава под чадъра на приятелите, организирани в масова защита. (Всъщност не съвсем мълчаливо - поръча на ДАНС да разследва ОЛАФ.)

Подобно поведение, изкристализирало в



антикомуникационен модел,



все повече превръща простото неразбиране и объркване в подозрение и дори в дистанциране.

За българите президентът остава много повече личност, отколкото институция. С всичките последствия върху конкретните президенти, от които се очаква да са адекватни на мажоритарния избор. Но и да си знаят мястото. Оттук и бавно, но неизбежно формиране на отношение към тях. Много повече ситуативно, отколкото обективно. Защото, въпреки многото приказване, за хората функциите на президента са неясни или незначителни, докато очакванията, породени от мажоритарния вот - високи.

Така, едната драма на настоящия президент е, че за втория му мандат очаквания нямаше. Посланието - президент на всички българи - означава всичко и...нищо. Драма, защото това нищо не се превърна в плюс, а в празно място, приютяващо противоречащи и доста безлични действия. Ако в този момент се запитаме - какъв е държавният приоритет, формулиран и отстояван от президента - колко отговора ще получим? Най-вероятно равен на броя на хората, решили да отговорят. Сигурно е свършено много, но защо ние като българи не го знаем и сме лишени от възможността да се гордеем с това?

В този ред на мисли как ще ни се отрази цитираното по-горе обвинение към българския президент, тиражирано от всички влиятелни европейски и световни медии? Тези медии със сигурност няма да публикуват обясненията на обвинените бизнесмени - за тях те са незначителен източник на информация.

Но със сигурност



щяха да дадат трибуна на българския президент



И това е от значение за България и за нас като народ. Защо президентът не го направи и не се държа като "олицетворяващ нацията", както му е вменено от конституцията?

В политиката е много важно да имаш определени качества. Или, ако не ги притежаваш, поне да създаваш убеждението, че ги имаш. Какво би казал Макиавели за нашите политици, които дори когато имат някакви качества, никой не успява да ги разбере? В случая говорим за качествата на държавен глава и незабавната нужда от реакция, когато те биват поставени под съмнение. Всеки - от българския през европейския гражданин и политик, вижда в българския президент България и българите. Затова е важно точно какво и точно как говори и прави нещата той. Затова е недопустимо един ден да дава интервю, а на следващия да го разяснява, един ден да критикува, а на другия да става ясно, че прилага същите практики (за справка - спора около съветниците).

Недопустимо е да има обвинения към него, а някой друг да ги омаловажава. И най-недопустимото в цялата тази едногодишна поредица е при всяко важно събитие президентът да е на опашката на събитията. Един от неформалните му говорители го обясни така - толкова го нападали човека напоследък, че той не се чувствал комфортно да бъде активен (парафразирам). Боже пази България, ако неудобството на държавния й глава е по-важно от нейния интерес!



От толкова силна активност президентът го докара до там,



че освен дребната интрига дали се кара с БСП, стана напълно безинтересен за анализ като политически фактор. Но събудилата се способност да предизвиква около себе си конфликти и скандали го изстрелва отново в орбитата на внимание. Точно по време на президентската кампания участвах активно в кампанията на неправителствени организации за повишаване на активността за гласуване. Кампанията беше под мотото "На мен ми пука". Точно защото не може като българи да ни е безразлично как се олицетворява и представя България, има значение какво прави президентът. Има значение и какво не прави. А в случая трябва да предложи ясна позиция и да се потруди да убеди както българите, така и европейското обществено мнение, че имаме достоен човек за президент. Защото българите сме достойни за уважение хора. Това очакване е системно, с други думи - задължително е да бъде удовлетворявано от всички действия и бездействия на олицетворяващия ни президент. И е добре удовлетворяването му да се превърне в основен критерий за стъпките на държавния глава, в главен приоритет. Защото за един "президент на всички българи" няма политика и няма национални интереси извън БЪЛГАРИТЕ и БЪЛГАРИЯ.