Дачков, Пасков, Господинов, Лавренова, Русев, Карбовски - в пресата се вдигна шумотевица, зазвънтяха полемични рапири, поизлъскани от ръждата мечове и така - самодейни ханджари...

На повечето публика не й е интересно, не гледа и не чете, улисана в битието си и неприятните евроизненади; друга част, по-благоприличната, вика: срамота, как може да се маскарят така творците! Трета част пък разширява войнствено ноздри и се радва на сеира и на възможността да се включи - стара истина е, че един кьотек на мегдана привлича повече внимание от десет вити хора...

Без да обсъждам тона и изцепките на по-запалителните антагонисти в дискусията (някои са в силно кенефен стил), ми се ще да притуря някоя съчка, що ли, в нейното горение... Ще кажа защо.

Всяка подобна полемика



означава живец, спор за ценности, на които реално се държи...



За ценности, малко по-различни от едни пари за едни проекти, от едни парцели за едни строежи, от едни синекури за едни роднини или политавери...

Е, на мен би било по-драго, ако спорът беше за кое е истинското велико ново писане (рисуване, кино, театър) и защо, кой идва ярък като метеор (и какъв бляскав нов Гео Милев го приветства в одряманите кьошкове на родната естетика) - но и така става.

В цялата дискусия, разбира се, участниците имат лична заинтересованост и се палят от лична обида - то е разбираемо. Никой не обича попържни по свой адрес, и тръгва да отговаря - добре е това да става писмено, макар че историята познава и други случаи.*

Но като цяло ми се ще да виждам в нейното възникване не просто политически резони, поколенчески конфликти и мерене на творческото можене, които е лесно да се видят. (Дачков атакува Светлин Русев и т.нар. априлско поколение, Карбовски нарича Пасков "жалък партиен интригант", Пасков упреква Карбовски в бездарие).

Мисля, че тези изблици са инстинктивен зов за обществено внимание, тоест пиар акция от егозащитни подбуди, но с обективно позитивна роля. Наскоро четох, че рапът в България е твърде закъсал - няма достатъчно публика, няма приходи и съответно значимост. Но разните гумени глави в него са десетократно по-популярни от относително успелите наши артсъзидатели, които трудно правят тираж, с мъка събират публика, и най-важното - губят чувството, че мнението им интересува някого в по-съдбовни за страната моменти.

Нека си спомним само Иван Вазов, пред чийто дом софиянци се стекли на митинг след една от поредните за началото на миналия век национални катастрофи, за да чуят вещо слово и утеха от него - а не от министрите или екзарха...

Ето това днес е мил спомен, тази роля на твореца изглежда безвъзвратно в миналото и евентуалният й опит за възраждане не може да срещне нещо друго освен остракизъм и насмешка.

За тези неща си има основателни причини и ми се ще да се спра на поне три.

Първата е, че развлекателността стана не водещ принцип, а преуспял монополист в сферата на културното съзидание. Никой не само не иска, но не би му и хрумнало да очаква от сценариста или аниматора отговор на фундаментални въпроси от типа на "как да живея в мир със себе си" - а у Толстой или Хесе са търсели и това. Разбира се, в кратка статия като тази не можем да обозрем цялостната и фундаментална промяна на обществената философия в епохата на достъпност до повече блага за по-голяма част от населението, но следва поне да го кажем. Това, което се разбира (и отрича) като достоевщина, тоест израстване на духа чрез страдание (и чрез споделено страдание - в изкуството), е изгонено от съвременната естетика и нейните телевизионни аналози - вероятно по обясними пазарни причини.

Но това изгонване ражда дефицити, които и църквата не може да запълни, защото те имат и естетически измерения. Затова както тези, които създават, така и тези, които "потребяват", на пръв поглед изглеждат нещо като взаимноизгоден алъш-вериш, а на втори -



като невротични сирачета на духа...



То пък е хем причина, хем е свързано с втората главна липса. Тя е липсата на "свещени крави", на кумири, на фигури, достойни за култ... Няма такива у нас, освен комфорта за някои в две-три медии, но аз говоря за искрения култ, за почтителността на ученика към майстора, която е жизнено важна за всяка духовна гилдия - точно толкова, колкото е важен и бунтът на ученика след време. Няма истинска почтителност, тоест - няма и истински бунт. Има индиферентност, капсулиране, ехидност - и съответно - нищета - в нематериалния смисъл, разбира се. Аз съм за "свещените крави" - те са важно нещо, особено ако дават истинско мляко.

Третата липса (свързана с втората) е тази на мащаб и чиста аура. Това са липси вече у самите творци. От тях се очаква не само изкуство, но и вид жертва, ако щете - за вярата и аплодисментите големите фигури сред тях плащат с някакъв вид мъченичество...

Изплуват ми фигурите на Владимир Димитров-Майстора, на Яворов, на Вапцаров... Не може да претендираш за внимание и голямата награда - на доверието, а да ти личи, че си угрижен само за хонорара и за по-предно място пред камерата.

Не ти вярват, дори когато казваш истината красиво - щото ще я спестиш в най-важния момент.

----

* Веднъж един пловдивски автор, докачен от критиката по негов адрес на софийски критик (на тема "кого плаши с тези размахани в лириката си юмруци тоз писач от Филибето"), бе хванал влака за София, отишъл в кафенето на писателите, намерил критика и налетял да го бие с думите "Сега ще видиш ти кого плаша!". (Случка отпреди около четвърт век, б. а.).