Миналия петък тихо си хортувахме за мълчанието. За нещата, които се обвиват в безмълвие, докато се превърнат в свършен факт. За дирижираното подминаване на събития и намерения, чрез което се извиват ръцете на обществото. Това е железен похват в политиката, а нашите размишления за него са повече емоции, отколкото разрез. Когато решат да ни го приложат, с нищо не можем да го преборим.

Думите можеш да оспориш, мълчанието - не.

За щастие то е малко по-висш пилотаж, отколкото е нивото на повечето ни управници и политици. Мълчанието иска добър самоконтрол, хладнокръвие и синхрон от всички играчи, които са във властта, от медиите, най-често и от опозицията. По тази причина то често се пропуква. И тогава рукват думите...

Дори само поради занаята си аз против думите нямам нищо. Думите са най-скъпоценно притежание на човека, на човечеството. Хайде сега да не се обясняваме в любов на думите, но там, където има любов, там и изневярата не закъснява. А думите са сечиво и на изневярата. Както и на всяко зло и нещастие, които могат да бъдат причинени с думи. Има голяма несправедливост в това, че точно злото в живота може по-лесно да бъде предизвикано с думи, отколкото доброто. За доброто по правило са нужни дела. Добри дела. Качествени. Реални. Докато зло може да се посее с една нехайна приказка. Но и тогава



вината не е в думите



В българския политически живот, както и въобще в живота, истината съществува отделно от словото. Надприказването е основната изява и мярка на цели кръгове от него, на цели партии дори. Некадърни за каквито и да е дела лидери и фигуранти разливат безполезно красноречие. Камери и микрофони подсилват словоохотливостта им, а веднъж започнали, повечето от тях не си и помислят даже, че няма да словоблудстват до смъртта си. На политическата сцена думите са вторият живот на всеки от тях. Повечето, затънали в машинации, кариеризъм, шуробаджанащина и откровени далавери, се научават да говорят много правилни неща и да ги съобщават на електората при всеки удобен повод. Това са универсални монолози, които имат ефекта на вече коментираното от нас мълчание. Какъвто и проблем да възникне в пространството, те ръсят някакви



обтекаеми есета за принципите на демократичното общество,



за европейските ценности, за интеграция и за примера на напредналите държави. Излиза, че всичко, в което са ги заподозрели или дори уличили, е в хармония с главната линия и че нищо тревожно или укоримо не се е случило освен в главите на опонентите или потърпевшите. Те се гнусят да говорят в конкретни измерения. Независимо дали става дума за млякото на трапезата на българския пенсионер или за млякото на българските крави, те разпускат своята логорея - заслушайте се и ще видите, че леят едно и също.

Най-вече колко сме се постарали. Как сме дали всичко от себе си. И как всичко ще се оправи - всеки момент Европа ще си сложи очилата и ще види, че всичко е наред.

Приказките им на екрана са толкова кухи, че от това пародийното телевизионно предаване за гумените глави изглежда неправдоподобно реално, направо натуралистично. Защото апломбът, с който поднасят своите тиради, приляга повече на кукли и манекени. Това би им свършило отлична работа и днес, ако се бяха ограничили да го раздават само за вътрешна употреба. Но тези приятелчета решиха да го пробутват и на Европа. Твърде дръзко. Но и твърде рисковано. Разгадаха ги. И ги отрязаха.

Оказа се, че



Европа въобще не си е сваляла очилата,



само дето не се нуждае от думи. (Утре, като се стигне дотам, ще се разбере, че тя не вярва и на сълзи.) Европа иска дела - и съдебни също, но не само.

Някога, в сивите тоталитарни времена, подобно пожелание можеше да се прочете по зидовете на българските домове. В някакво селце около Елхово върху стената на овехтяла къща със закнижени прозорци сравнително неотдавна фотографирахме надпис: "Да преминем от думи към дела! Вълко Червенков". Къщата бе напусната, навярно и затова не бе боядисвана с десетилетия, та лозунгът се бе запазил. Това показва от колко отдавна датира в България епохата на празните приказки, на всевъзможните врели-некипели, с които се омайват масите и се спестяват необходимите, разумните, справедливите действия в държавата. И колко е устойчива тази подмяна на дело със слово, щом можеш с чиста съвест отново да го напишеш, стига да ти падне чиста стена - като един от неувяхващите графити на социализма.

Идеята да се удавят в приказки - дано така се отслабят и забравят - упреците и отказите на Брюксел, да се пласират обещания и намерения, които да заместят реалностите, остана номер едно в репертоара на онези, които забъркаха бездарната каша от последните месеци. Сигурно са прави да разчитат на тази система: гледана от днешния ден, тя изглежда почти безсмъртна. Но има и изключения.

Помолиха ме преди време да прочета едни ръкописни спомени - оставил ги е общественик от Плевенско, деятел на кооперативното движение. Бил обаче и нещо театрал и рецитатор, сладкодумец, неотразим оратор. Като трябвало да се отдумват "горе" или "в Партията", все него изпращали. Справял се убедително, гледал началството в очите, цитирал класиците и вождовете, разказвал какъв прекрасен колектив го изпраща, а също и че в кооперациите е бъдещето - направо упражнявал сугестия. Винаги минавало. Даже му се струвало, че обичат да го слушат. Докато един ден чаровете му не подействали. Човекът се върнал в кооперативния съюз, въздъхнал и докладвал: "Другарите не щат приказки. Искат яйца..."

Нещо такова вече ни се случи и на нас. Само че никой не го съобщава. Преструват се, че се губи в превода. И докато го признаят, току виж счупили и яйцата. Колкото са останали...