Блицкригът в Грузия и Южна Осетия за съжаление е пряко порождение на Косово. При условие че новият политически морал не позволяваше на силния да нарушава държавните граници, дори под най-благовиден претекст (най-често за защита на местното население от геноцид), то Русия едва ли би си позволила да навлиза с войски в чужда територия.

Чудел съм се каква точно бомба заложи недоразумението Косово, защото не може да няма такава - ето го и първият фишек. Ще има вероятно и други. В това няма нищо ново и неочаквано. Новото е старото - интересите на великите сили са мускулът на военните интервенции, скрити зад пропагандната маска на човеколюбието и хуманизма. Какво й пука на Русия за осетинците - нищо. Тя преследва имперски и териториални амбиции - така коментираха повечето западни анализатори руската интервенция в Южна Осетия и Грузия. И изглеждат прави, разбира се.

Но дали загриженост за косовските албанци накара САЩ да ги въоръжи, преди те да се разбунтуват? А защо САЩ не демонстрират такава загриженост, като въоръжат кюрдите срещу Турция, или защо не въоръжиха Източен Тимор срещу Индонезия? Една албанска човекоединица по-ценна ли е от една кюрдска такава, и един въоръжен грузинец по-хуманен ли е от един въоръжен, примерно, сърбин?

Глупости. Ако има някаква печална поука за нас от изтеклите две десетилетия свободно и демократично реене, то тя е, че великите сили ги е еня за малкия човек само ако тази грижа съвпада с интересите им.

Как се подсмивахме само когато преди двайсет и няколко години гледахме наши политически карикатури и плакати, представящи лошия чичо Сам, сеещ смърт и разрушения, примерно във Виетнам, Никарагуа и Гранада, и доблестния варшавски воин, носещ свобода в Будапеща, Прага и Афганистан... Вътрешно знаехме - нашите, разбира се, лъжат, защото са тъпи тоталитаристи. А онези там не могат да лъжат, защото са демократи, имат свобода на словото, да не говорим за другите екстри като по-хубави автомобили, по-добри хладилници и по-меки кремове за лице, така мислехме. Каква досада,



оказа се, че всички лъжат



Въпросът за морала в политиката продължава да се артикулира като упражнение по наивност, като етюд, гарантиращ най-лесни поводи за ехидност. В политиката няма морал, има интереси, твърдят хора с умен вид и отгатваеми изводи. Но ако се чуят гласовете не на анализаторите, а на хората, угрижени за децата си, то те изглеждат единствената възможна основа на възможно разумен бъдещ свят. Тези гласове чух така - една моя позната от далечен сибирски град ми писа: "Не знам кой кого е накарал и кой кого е нападнал, но не мога да гледам жени, баби и деца да бягат с торби от въоръжени идиоти..."

Друг един господин, скромен преподавател от САЩ, ми го каза афористично: "НАТО е бандит, нает да пази от бандити, и вече свикнал да му се плаща за това. Този му навик е по-безсмъртен от всички бандити на света."

Та що е външнополитически морал?

И каква цена имат свързаните с него дамги? Релативността на понятието предателство в зависимост от външната политика и актуалната обвързаност на родината - не е ли то също оръжие на демагогията, педагогически фокус със заменими величини?

Спомням си една история с един шпионин на ЦРУ от социалистическо време - Иван-Асен Георгиев... Георгиев е рядка птица за тогавашната ни соцдипломация - начетен човек, бонвиван, с относително добри обноски... Работил е в нашата мисия в ООН, там е вербуван от американските служби. Изгражда мрежа, предава сведения с радиостанция. Открит и осъден на смърт.

Той какво -



предател ли е, или герой?



По тогавашните, по сегашните или по вечните категории трябва да го мерим?

Но да допуснем - Иван-Асен Георгиев все пак, макар и служил на правилната според днешните критерии сила - САЩ, е вземал пари за услугите си, освен това е настоявал американците да плащат и на любовницата му. Един вид, омърсил се с алъш-вериш, все пак...

А Мордехай Вануну? Евреинът, който през 1986 г. беше похитен от израелските тайни служби в Рим, превозен тайно в Тел Авив и осъден на 18 години затвор за предателство? Причината - Вануну, работил преди това като техник в ядрената централа на Израел - Димона, потърси контакт с британската преса, и издаде тайната, че Израел е ядрена сила на репортер на Sunday Times... През 1988 го осъдиха на 18 години затвор, от които Вануну преседя 11 в килия без прозорци, без да има право на контакт с никого. Чудото, че не е полудял, накара един драматург да напише за него пиеса. Та Вануну, когото повечето израелтяни смятат за предател и боклук, има и много почитатели по света, дори в Израел. Екстравагантната му за днешното политическо мислене идея, че ядреното оръжие е заплаха за всички, а Израел трябва да е равноправна държава за палестинци и евреи, би била съвсем смешна, ако Вануну не беше разкрил тази страшно пазена от Израел тайна* - за Димона - без пари, от идеологически само подбуди.

"Аз съм символ на това, че свободният човек може да оживее и свободната мисъл трябва да съществува" - каза Вануну, когато го освободиха, макар че не му дават да говори и освободен - подписал е такава бумага.

Харесва ми какво казва и Вапцаров за тези, които управляват войната и мира: "комай ни лъжат тия синковци" - така казва.





* Смята се, че ядреният център Димона в Израел днес има няколко стотици бойни глави, които могат да бъдат изстреляни както от подводниците на страната, така и от самолетите на т.нар. Черна ескадрила. А ракетите Йерихон могат да ги пренесат на много хиляди километри; сега същите ракети вероятно са прицелени главно към ядрения реактор в източен Иран.