В едно от зверските задръствания, които се забъркват в края на работния ден между "Цариградско шосе" и "Деница" в печалния квартал "Младост", до напечения и спарен автобус 306 се бе пристроила сребриста старичка тойота. Тези задръствания по залез напомнят много популярната навремето новела "Южната магистрала" от аржентинския парижанин Хулио Кортасар. В техния краткотраен плен понякога се оформят странни сюжети, някои банални, но в немалко случаи сърцераздирателни, пък и конфузни. В почти долепените и неразделни (нерядко и до половин час) превозни средства хората се разпознават и запознават, жестикулират, ухажват се и се обясняват - през стъклото и сред изригванията на стотиците кюнци нагорещен ауспух. Виждал съм познати да вадят мобилните телефони и да си приказват, като се гледат и жестикулират. Когато някакъв светофар превключи на зелено, желязната гъсеница пропълзява десет-петнайсет метра и отново се заковава, потрепвайки на място. Колите и пътниците в тях се оказват свързани от нещо, което по правило би трябвало да ги разделя. Но това е твърде разпространено в нашия век, пък и отдавна не е тъй просто и еднозначно, както по времето на Кортасар.

Като погледнеш, все по-често



целият ни живот се оказва едно задръстване



и нетърпенията ни в края на краищата се изразяват главно в подмяна на фарове, калници и брони. Задръстванията и нервите отдавна не са изключение, изключение е момичето, което се виждаше в тойотата, закована в навалицата току-до автобус 306. То не се отегчаваше, не се гримираше, не щракаше с пръсти в такт с мелодията от касетофона.

То четеше!

Бе разтворило книгата върху волана, обръщаше страницата със същата ръка, с която при тръгване хващаше лоста на скоростите. Колите се преместваха малко, спираха безропотно и шофьорката потъваше отново в текста. Това зрелище хващаше за сърцето. От всичките живи картини, които автомобилният апокалипсис предлага, гледката на читател (читателка) е извънреден дар за писателя. Това е ясен знак да гледа позитивно, както препоръчват психотерапевтите на развитите пазарни общества. Една девойка, която чете в движение, може да извика гняв у пътната полиция, но инак отвсякъде е образ оптимистичен,



има в този образ надежда за утрешния ден



Дори ако не задълбаваме в това какво чете и дали е това точно правилната книга или е книга ширпотреба, някаква литературна чалга, което пък от своя страна днес се приема за осъдително. Много сложно става всичко отново, но когато е замесена книга, никога не е просто.

Порадвах се на този екзотичен факт, насладих се на изненадата и после си спомних един подобен епизод от миналото, който тогава не беше чак толкова шокиращ (освен за катаджиите, естествено), но за всеки случай бе запазен в тайна, за да не се разпространява като лош пример сред водачите на МПС. Разказа ми го някога Светослав Шапкаров, редактор в радиопредаването за движението по пътищата "Хора, пътища, автомобили". Светослав пишеше стихотворения и правеше майсторски репортажи за проблемите на пътното движение. Обичаше си занаята и охотно споделяше всякакви истории, които в работата му не липсваха. Тази беше с работно заглавие "Читател" и бе по своему вълнуваща и уникална.

По пътищата патрули и доброволни сътрудници засичали шофьор на ТИР, който четял по време на движение. Ей така, "на волана", както казвали катаджиите. Когато го спирали обаче, в ръцете му нямало нищо - книгата изчезвала някъде в огромната кабина. Полека-лека



този образ се превърнал в легенда,



привиждал им се и им се явявал в различни камиони, с различни номера. Мълвата го следвала (или изпреварвала) по пътищата, понякога в радиото се обаждали очевидци. При редките ни срещи по "Граф Игнатиев" и най-вече пред изчезналата днес кръчма "Троян" Светослав ме осведомяваше за липсата на напредък по "казуса"

Гадаехме какво толкова чете този шофьор, та не се откъсва от него. Той ме занасяше, че това най-вероятно е "Частен случай", моят нашумял тогава сборник със съдебни разследвания. "Какво друго може да чете един шофьор в наше време, та да си рискува книжката?" - ехидно разсъждаваше Светослав. - Току виж си излязъл съучастник." Беше си гавра, но любопитството оставаше. Поне година изтече, докато Читателя го заловиха в Италия. Спипали го да чете по магистралата и го писали във вестниците. Светослав се оплака, че не им позволили да направят тъй отдавна проектираното предаване. Това, че все пак го хванали италианците, щяло да компрометира нашата милиция.

Какво стана после, не разбрах, но помня с коя книга го бяха пипнали: "Мъртвите сибирски полета" от Виктор Фалк. Това си беше роман за нелегално четене. Като момчета я четяхме в час, заедно с "Капитан Драйфус" и ред други невинни, просто приключенски романи, които кой знае защо бяха обявени за вредни и иззети от библиотеките. Някои по-будни учители ни издебваха и ги прибираха, после си ги разменяха, тарикатите, и ги изчетоха всичките. Но това също е далечно минало. Днес,



ако хванат тийнейджър да чете в час,



ще го номинират за някоя награда.

Горе-долу такава бе идеята на Дончо, когато му разказах за момичето в тойотата. "Взе ли номера на колата - веднага попита той. Зачудих се: защо ми е? "За да й пратим букет - тросна се той. - И скромният писател трябва да е кавалер..."

Но не бях записал номера и сега не остава нищо друго, освен да се оглеждам в задръстванията. Дотам я докарахме, че днес писателят само това прави - да се озърта за някой и друг читател. Дори да не е точно неговият, пак си заслужава...