За да посетиш КНДР - страната на истинския социализъм, не е достатъчно да си чужденец, който има желание за това. Трябва и да отговаряш на определени условия. Севернокорейските консулства по света са инструктирани да бъдат особено бдителни, когато за визи кандидатстват американци, британци, писатели и журналисти. Обикновено им отказват. Причината е, че тази държава е заобиколена от толкова много коварни врагове, които искат да я превземат отвътре или отвън. Англосаксонците не са желани, защото може да са шпиони на империализма и да проведат някоя тайна операция под прикритието на туристическата си визита. А пишещите - понеже, наместо да отворят сетивата си за големите победи на революцията, все



търсят някакви измислени кусури



- да очернят държавата и героичното й Семейство. Ето защо във всевъзможните хартийки и бумаги, които трябваше да попълня, написах, че работя като сервитьор в едно малко ресторантче. Там пък бяха инструктирани да казват, че съм им служител, ако случайно някой звънне и попита. За издаването на виза се изискваше да опиша не само местоработата си, но точният й адрес и телефони. При влизане в страната чужденецът преповтаря тази информация и върху допълнителен куп хартийки. И още един път - при излизането от Корея. Нямаше начин другарят Ким-Ники да не знае наизуст заниманието на всеки от малката ни група. Въпреки това една сутрин той ме издебна сам във фоайето на хотела и директно ме запита: "Ти какво работиш в България"? Съвсем хладнокръвно го излъгах, а той се направи на много заинтересован и продължи с въпроси по колко часа на ден работя и що за ястия предлагат в това малко ресторантче. Може и да е имал известни съмнения, а може просто и аз да съм прихванал от атмосферата на подозрителност, която цари в КНДР. Тази атмосфера е причина и досега Северна Корея да е почти единствената страна в света, където мобилните телефони са официално забранени. Обяснението е, че на голяма част от територията на страната имат обхват южнокорейските оператори и е възможно чрез тяхната мрежа някой невнимателен гражданин, без да иска, да издаде голяма държавна тайна, която пък на свой ред някой империалист или съответната му южнокорейска марионетка да прихванат.

Още на границата всеки чужденец е задължен



да предаде надлежно своя GSM



на съответния митничар. Връщат му го на излизане от страната, независимо през кой граничен пункт става това. В държава като КНДР никога нищо не се губи. Тази забрана на мобилните телефони обаче не означава, че в родината на Ким Ир Сен няма и вътрешна мрежа. Напротив! Известен брой проверени другари от управляващата прослойка все пак ползва мобилни комуникации и аз лично видях това. В нощния влак от Пхенян за Пекин пътуваше и семейството на отговорен партиец. Личеше му по значката, която за разлика от всички, които бях видял до сега, бе доста по-голяма и наместо една глава, върху нея имаше цели две - до лика на Ким Ир Сен бе скипрен и този на любимия син. Отговорният партиец съвсем открито си говореше по мобилния телефон, докато още бяхме на територията на КНДР. Първата му работа, щом минахме в Китай, бе да смени пред очите ми сим-картата си. А втората - да се преоблече. Партиецът набързо захвърли тъмносивата си куртка и навлече шарена фланелка. За произхода му вече напомняше само значката, която отговорният другар най-акуратно закачи и върху новите си дрехи.

Както ни обясни др. гид Ким-Ники, носенето на значка не е просто заслуга за извършен подвиг, а знак за



съпричастност към идеята "Чучхе",



която в превод означава "самобитност". Представлява цяла концепция, по която всичко в КНДР - икономика и култура, да се развиват сами, без помощ от чужбина. Тази идея е провъзгласена от Ким Ир Сен. В момента в КНДР се твърди, че това е станало през 1926 година, когато великият вожд оглавил съюз за събарянето на империализма. Истината е, че до смъртта си вождът така и не сколасва да опише с точност какво е имал предвид. Основополагащият труд "За идеите чучхе" е издаден едва след това - с авторството на неговия син Ким Чен Ир. Чучхе е залегнало и в конституцията на страната, а към днешна дата е много повече от една идея. Чучхе е и летоброене. В момента в КНДР не е 2008, а едва 97 година по чучхе. Тази дата, наред с общоприетото в света летоброене, се посочва върху вестниците и списанията. Дори и срокът на годност върху етикетите на севернокорейските бири и безалкохолни напитки е изчислен и по новия календар. За първа година по чучхе се приема годината на раждане на Ким Ир Сен. При този толкова разнообразен култ към Семейството е странно, че не всички негови членове са култово застъпени. Освен син, Ким Ир Сен има и дъщеря. Другарката Ким, нашата екскурзоводка, дълго се мъчи да си спомни името й и накрая се отказа. Дори не бе сигурна с какво се занимава. "Май е в някакво министерство, но не са ни съобщили с точност", обясни тя. В същото време другарката Ким можеше да издекламира наизуст всякакви важни дати от крехката, но героична биография на отдавна починалата съпруга на Ким Ир Сен. Очевидно бе, че великият вожд съвсем избирателно е преценял кой от семейството е достоен да е суперстар и кой не. По същия начин вождът е прецеждал и коя историческа светиня в Северна Корея може да съществува и на коя тази екстра е отказана.



Будисткият манастир Похион в



планината Мьонян (Мистичен аромат) като по чудо е оцелял сред цялата революционна еуфория в КНДР. Другарката Ким ни съобщи тържествено, че този храм е посетен общо 20 пъти от Бащата и Сина. "Още през 1948 г. великият вожд посети манастира и каза, че той трябва да бъде съхранен за поколенията. И той бе съхранен под топлите грижи на Партията", издекламира нашата екскурзоводка. Попитахме я дали в манастира има все пак действащ монах. Веднага ни заведе при един човек, който наистина бе облечен в монашески одежди, под които все ми се струваше, че носи и майорски пагон.

Бройката на съответните посещения на великия вожд и любимия ръководител тук-таме бе най-надлежно записана и навсякъде из КНДР се съобщаваше от нашите гидове с необходимата тържественост. В едно селце, недалеч от Пхенян, например, вождът бе направил цели 89 визити. По този повод там е устроен музей, в който с най-малките подробности е разказано как е пристигнал Ким Ир Сен, с кого се ръкувал, какво е видял. Впрочем, всичко, до което се бе докоснал при посещенията си, бе изложено в музея. Дори и една купа сено, която вождът разгледал с внимание през далечната 1963 година (52-ра по Чучхе).

Днес народът на КНДР може по-често да вижда Ким Ир Сен. Стига да се организира в група и поне два месеца преди това да се запише за



посещение на мавзолея



с изложената му вътре мумия. Мемориалният комплекс е създаден в някогашната резиденция на вожда "Кумсусан", на около десет километра извън Пхенян. Веднага след смъртта му дотам е прокарана специална трамвайна линия, по която, за разлика от останалите в столицата, пътуват само нови мотриси. Влизането при мъртвото тяло е цяла церемония, която трае повече от два часа. Първо се минава през гардероб, където посетителят оставя целия си багаж. Следва проверка при детектор за метали. После се минава през два последователни дълги коридори, но не пеш, а по специални бавно движещи се ленти, с каквито са оборудвани повечето летища. Влиза се в огромна зала с величествена статуя на вожда, където всеки му се кланя. По-натам е друга зала с различни траурни картини. Звучи тежка погребална музика. В следващото помещение раздават mp3-плеъри. Тържествен глас, който по желание може да звучи на десет езика, обявява: "През 1994 година цяла Корея бе удавена в мъка. Почина великият вожд, героят на държавата, нашият ръководител другаря Ким Ир Сен. Неизмерима бе мъката на трудещите се. Деца и майки, старци и работници оплакваха своя непрежалим и любим вожд..." През това време служители в мавзолея развеждат посетителите, които би трябвало да са вече настръхнали от чутото и видяното пред различни релефни изображения, онагледяващи народната скръб. След като е преминал през всичко това, човек има право и да влезе при мъртвеца. Пускат на малки групи от по трима. Задължително е да му се поклониш три пъти - пред краката му, отдясно и отляво. След срещата с мумията, наистина имаше тълпи разревани жени и просълзени старци - показател, че пропагандата успешно върши своята работа.

Изходът от гробницата не е край на изненадите. Малък коридор води до огромна зала, където са изложени жп-вагон и автомобил "Мерцедес", модел 1992 година, почти неизползвани. Това са последните лични превозни средства на вожда. Накрая има още едно помещение с огромна карта на света, по която светещи линии известяват, откъде е минал Ким Ир Сен през целия си живот и в кои страни е ходил. България е имала щастието да го посрещне точно три пъти.

Останалите лични вещи на вожда и любимия ръководител се намират в Музея на приятелството и дружбата между народите. Там има



десетки зали с подаръците,



които Бащата и Сина са получавали през годините. Преди да стигне до тях обаче всеки посетител е длъжен да мине край огромни статуи на двамата, издялкани като същи Буди, да им се поклони, след което вече му е разрешено и да разглежда експонатите. Първият и най-личен от тях е луксозна лимузина ЗИС (Завод Имени Сталина), подарена от Йосиф Висарионович през 1950 година. До нея е друг автомобил, подарък от дясната ръка на Сталин - Георгий Маленков през 1952. Има и още коли, както и всякакви възможни дрънкулки. Почти цяла зала е пълна с касетофони и грамофони, подарък за вожда от делегации на китайската компартия. Докато на редовия кореец е забранено да ползва мобилен телефон и не може да си позволи лукса да има дори цифров фотоапарат, в този музей поне може на воля да разглежда всякакви чудеса на техниката, каквито в севернокорейските магазини не са й помирисвали. Има всевъзможни телевизори и друга аудиовизуална техника, оръжия, които са подарявани на вожда предимно от африкански и арабски побратими, също столове, маси, покривки, чаши, вилици... Даже един акордеон. С едва един-единствен подарък е представен най - големият враг САЩ: топка с автографа на Майкъл Джордан, дарена на Ким Чен Ир от Мадлийн Олбрайт при посещението й в Пхенян през 2000 г. Социалистическа България е отсрамена с едно скромно сувенирче, подарено от другаря Станко Тодоров през 1988 година. А капиталистическа - от бившия ни посланик в Пхенян Йордан Мутафчиев, който някога бе и военен министър - настолна поставка за хартия, подарена през 1993. Музейната труженичка обаче ми показа с толкова голяма радост тези два подаръка, че бе просто неудобно да не им се радвам и аз. Горката, тя вероятно не бе чула, че от близо 20 години си имаме вече нови вождове, защото през цялото време ми съобщаваше, че знае много добре кой е ръководителя на България - "това е Тодор Зифкоф". Жената изпитваше истинско любопитство как по света гледат на своите си управляващи. Например, попита един норвежки турист какъв човек е начело на тяхната страна. Той й отговори, че това е крал Харалд V. "А вие колко пъти сте го виждали?". Туристът каза, че само веднъж и то от много далече. Музейната работничка изглеждаше истински удовлетворена от отговора. Значи и в другите страни хората рядко виждат своите велики вождове.