Това, че Пловдивска община отказа да приеме боклука на София, съдържа в себе си поне четири важни новини. Една от тези новини е добра, другите три са лоши. И, обратно на традицията, ще тръгнем с добрата, а лошите ще оставим за накрая. Най-малкото, защото с тях сме свикнали, пo няма да ни направят впечатление.

Добрата новина е, че в България малко и полека, неусетно почти, но все пак регионите вече са придобили самостоятелно мислене и самостоятелно действие. Какво щеше да се случи със софийската боклучава криза във времето на социализма например? ЦК на БКП щеше да излезе с решение, а трудовите колективи от Пловдивския регион щяха да го приветстват с обещанията, че ще изпълнят и преизпълнят заръката на партията. Сиреч, не само 120 000 тона бали със смет ще приемат от столицата, но и 10 пъти по толкова в унисон с държавническото мислене на Първия ръководител.

Прочее, в онова време дори нямаше да се стигне до такава криза или поне населението нищо нямаше да узнае за такава - цедката на цензурата едва ли щеше да допусне подобна новина да се промъкне в средствата за масово осведомяване, както обичаха тогава да назовават вестниците, списанията, радиото и телевизията. Всичко щеше да се случи под сурдинка, в пълна тишина и спокойствие, мълчешком - нито някой някъде щеше да чуе, нито да види. На Пловдив щяха да наредят да приеме боклука и градът щеше да го приеме без възражения и роптания.

Слава Богу, днес няма такова нещо. Общината в Пловдив заяви кратко и ясно, че не иска софийската смет и това няма да има никакви последствия за Славчо Атанасов.



При социализма щяха да го свалят,



разжалват, бият по главата и през пръстите за своеволие и самоуправство. Сега кабинетът го моли - аман-заман, ще ни глобят и вие ще плащате, помагайте! Той обаче се е заинатил, а в ината му е твърде възможно да открием и амбиция да си върне на ГЕРБ за проблемите, които създава в местното управление. И дори обещанието на софийския му колега Бойко Борисов, че всяка община, която помогне сега, ще ползва утре преференциално завода за преработка на отпадъци, който ще се извиси след 2 години, не хваща дикиш - Пловдив нямал капацитета да поеме софийския боклук, сметището в Цалапица било препълнено и нищо не можело да се направи.

Тъкмо с тоя завод е свързана първата от трите лоши новини - за него говорим отколе, но засега все го няма и няма. Арх. Павел Попов надълго и нашироко къде ли не разказваше за германския опит за преработка на отпадъци, за трите типа сметопреработване и описваше един такъв завод в Карлсруе, но в него все няма кой да се вслуша. Текстът, който цитирам, е от далечната 2005 г., публикуван е в "Култура", но това е тема, с която той се занимава доста от преди това и винаги всуе. Така и не се намери политик-държавник, който да чуе думите му и да предприеме съответните мерки. София, дай Боже, ще има след 2 години завод за боклук, но какво ще стане със сметта в другите градове, ще може ли този завод да я поеме докрай? Съмнителна история, но както столичните кметове не се замисляха за тъй или иначе горещата тема с боклука, същото го правят и на други места: тъпчат боклука в родната земя, набиват го и го газят, но и там дупката все някой ден ще се напълни... и тогава? Пак криза, пак молби, пак жалби. Българският властник не мисли за бъдещето, българският властник мисли до върха на носа си и за размера на джоба си и периодичните кризи със сметта доказват този печален извод.



Да закърпим положението за момента



- това е и смисълът на посланието на министрите към пловдивския кмет, пък после ще видим, все нещо ще изскочи и ще се оправим. Работа на парче, мислене на парче, никакъв хоризонт, никаква предвидливост...

От Пловдив обаче идва и втората по ред лоша новина - в България липсва усещане за общност, да се протегне ръка и да се помогне на другия в труден за него момент. Михаил Неделчев използва за литературата един такъв термин - "лош регионализъм": местата са разпокъсани, никой няма връзка със съседа, да не говорим за отвъд съседа, а и хич не се интересува от него. Подобен "лош регионализъм" показа и Славчо Атанасов - ако щете, заринете се там, в София, с боклуци до шия, не ми пука, Пловдив си е чист и хигиеничен. Експозиция на българското спасяване поединично, на т.нар. самосиндикално оправяне - аз съм добре и съм си наред, нищо друго и за никой друг не ме е грижа. Но след като институциите нямат съзнание, че сме общност, че сме едно общежитие, как да го придобият гражданите, на които именно институциите трябва да показват що е това съвместно живеене? Щом мечката заиграе у комшията, значи и в твоя двор ще дойде - народът съвсем не случайно е създал тази поговорка. Само че отдавна е тя забравена, никой не се сеща за нея - българите сме едно разпаднало се общество, в което другият е не субект на взаимопомощ, а обект за лъгане и прекарване. Всеки срещу всеки играе игрички на нулев сбор, които обаче в крайна сметка се оказват с поднулев сбор, защото ние всички губим от мерака да прецакаме другия. Резултатът е една България, която никак не е добро място за обитаване. Затова и всеки, който има възможност, я зарязва - спасява се поединично. И не ще да чуе ни за нея, ни за българи в негостоприемната, но въпреки това пак по-добра и по-уютна чужбина.

Третата и последна (засега) лоша новина е, че ако взаимоотношенията между общините и между център и общини в държавата бяха поставени на по-друга основа,



целият този "лош регионализъм" може би нямаше да се случи



Иде реч, разбира се, за местната финансова самостоятелност. Ако общините имаха достатъчно собствени средства, а не целеви от държавния бюджет, във всички случаи въз основа на пазарни правила столицата би се договорила може би не с Пловдив, но с друг град и би отправила нататък балите с боклук. Докато сега "не е ясно дали новото предложение на кабинета е придружено с финансова оферта за компенсиране на Пловдив като предния път, когато бе решено общината да бъде стимулирана с 47 млн. лева. С други думи, не общините могат да решават щекотливите проблеми помежду си, а правителството - при добра воля, евентуално, може би, ще видим, ще предостави финансов стимул: въобще не пазарна икономика, а държавно-централизирана. При пазарните взаимоотношения с това въобще нямаше да се занимаваше държавата, ала понастоящем, както са организирани нещата, на столична община ръцете са вързани и се налага вицепремиери и министри да пишат жални писма и да обясняват как трябва да си помагаме. Защото пазарът е игра не с нулев резултат, а с взаимоизгоден такъв - печели единият, понеже няма да се вмирише и да плъпнат зарази, печели и другият, понеже в бюджета му ще влезе не малка сума. А сега я влезе, я не - държавата решава.

Кризата със софийския боклук за пореден път демонстрира колко лошо е устроена българската държава, колко манталитетно българинът не е готов за взаимно сътрудничество, колко късогледи са българските управници. Прочее, нищо ново под българското слънце: не сме ли тъкмо заради всичко това черната боклучава овца на Европа, която с колкото и бяла хартия да маскираме, все си остава черна и боклучава? И най-лошо е, че тази чернота и този боклук поне засега не дават никакви индикации, че ще се оттекат от живота ни и ще го оставят на мира - чист и свободен.