Човекът, казваше дядо ми Павел, не трябва да изяда повече, отколкото е произвел. Това той го говореше вече в старостта, когато още не беше спрял да работи, или поне не напълно, но го мъчеше съзнанието, че не допринася достатъчно срещу грижите на децата си. "Който има срама - учеше той цял живот, - той няма да пропадне."

"Срама" само изглежда диалектна форма на "срам". "Срама" (ударението е на първото "а") беше дядовата дума за съвест. В селското му общество това беше мярката за съответствие с общоприетото разбиране за добродетели, за полезност, за добро и зло. Тя беше и дълг за съблюдаване чувствата на обществото. Но "срама" бе и вътрешният глас, който предпазва или напротив, подтиква към постъпки и дела. Когато се кажеше за някого, че няма срама, това не означаваше, че е безсрамник, а че е човек без съвест. И без угризения.

Угризението е другият синоним на "срама". И може би дори по-важният в съзнанието на онова поколение. Но това е време отдавнашно. Днес това го няма. Невалидно е. И защо толкова често все от дядовците тръгват спомени и размишления? Какво е това: нелеп рефлекс към патриархалното или някакъв нескопосен творчески похват: започваш от дядо си, пък после накъдето тръгне. От тях ли наистина започва всичко? Не, ще призная сега, нищо не започва от нашите дядовци. Даже напротив: в този случай то



с нашите дядовци и свършва...



Така "срама" дори не може да се нарече диалектна форма. Това е дума от друг, различен език. Език, който ние сме отхвърлили. Неговите думи са ни чужди. Те просто са преминали в друг речник речник, нам непознат и ненужен. Избягали са от нас. Отрекли са се от нас. Имали са причина. Думите се оттеглят, когато няма какво да изразяват.

Днес немислими в миналото епизоди се разиграват публично. Пищно и разгърнато се разиграват и обществото с любопитство ги следи. Медийната машина подробно ги изследва, разтваря гънките им, опитва да бръкне под хастара. Това са случки, лишени именно от "срама", изнасянето им откроява хладнокръвния непукизъм на главните им герои и презрение към принципите и нагласите на средата. От тях само можем да гадаем доколко разпространена е тази липса на съвест и угризения, но поне със сигурност можем да твърдим, че я има. И нейната предизвикателност е, която шокира. Както и съзнанието за безнаказаност - първопричина за милион беди. Това съзнание е една мрачна сянка от миналото. Тогава, обаче, то поне не се разпростираше върху такъв огромен "масив" от граждани. Днес то обхваща все повече пластове, защото се поражда от



неспособността на обществото да генерира последствия.



Днес, когато е предизвикано и унизено, обществото най-често стене и търси състрадание. За своята безпомощност, инертност и безволие. За липсата на характер и на лечебен гняв. Законите му обикновено пазят онези, които го оскърбяват и предизвикват. А и през ум не му минава да приложи своя морал...

Като всеки друг месец от новия български календар и август не спести на обществената съвест драстични предизвикателства. Вземам ги вече всенародно известни, подробно разказани - за да не изпадаме в описания.

Един родител проигравал на комар парите за спасението на дъщеря си.

Най-високо волейболно началство торпилира националния отбор на олимпиадата в Пекин.

Игумен запали манастира, който управлява.

Всеки от тях е подритнал и омърсил дълга и правата си, които са му възложени да спазва и да отстоява. Всеки от тях е предал онези, които трябва да брани и да напътства. Всеки от тях е престъпил граница, зад която моралът не предвижда връщане. Или поне връщане без покаяние.

В други времена след такъв золум изобличеният се скрива вдън гори или поне отива в манастир. Днес юнаците са на екрана, а и манастирът едва не изгоря.

И заедно с това - наглост, настъпателност, безсрамно



изплезване в лицето на стъписаното гражданство.



Никой не дава обяснения, никой не отговаря на въпроси. Щял да говори после, някъде в бъдещето, кой знае кога. Или - нито повече, нито по-малко - щял да даде пресконференция. Най-обичат да обещават пресконференции. Понякога има такава, но тогава пък темата не е в дневния ред. Или просто: въпросът е приключен. Осигурено е необходимото мълчание. И обществото остава с пръст... в ухото.

То вече е отучено да пита. То вече не се мъчи да отгатва. Самите отговори (ако най-изненадващо се появят) го плашат. То няма кураж да любопитства за друго, освен за подробности. (Подробностите са черешката на всеки резил.) Няма и "срама", която да го мъчи, че е такова. То не притежава власт да ги отхвърли, нито има гордост да ги презре. За да запази спокойствието си, потиска отвращението.

Изследователи на стреса твърдят, че отвращението е един много силен, дълбок и опасен стрес.



Потисканото отвращение е също тъй болестотворно,



както ужасът, обидата, скръбта. Когато се отвращаваме, ние сме в риск. А днес отвратителното е на всяка крачка, то ни се предлага, прераства в неизбежност. Може би оттам идва и чувството за опасност, което не успяваме да разкодираме и да изразим. Отвращението може да не ни погуби, но ще ни разпилее и поболее.

Та казах ли ви, че с нашите деди в България са се свършили сума ти неща! Те поне са се отвращавали от сърце...