Ако авторът не вземе мерки, има всички изгледи познатата ви рубрика "Нерви и утехи" да се преименува на "Дядо Павел". Нещо много често, царство му небесно, започна да ми се явява милият дядо - не в съня, а като че от екрана на компютъра, задвижва спомени и събития, с които ни е омагьосвал като деца. Въобразявам си, че в тях той винаги е влагал някакъв скрит смисъл, "морал", както викат руснаците на поуката в басните. Не вярвам да го е правил осъзнато - той беше човек мъдър, но твърде земен и лишен от патос. А може би такава поука има във всеки човешки живот, и в нашия също, само че поуката съществува само ако е разчетена - най-често в друго време и от някой друг.

Обещавам, че няма да прекалявам и бих отложил тази колонка за някой по-далечен петък, но след няколко дни се навършват 90 години от това събитие - едно от най-важните в моя живот. Защото



важни и съдбовни за човек неща



могат да се случват и дълго преди той да се роди...

В един септемврийски следобед дядо ми, хелиографист от Четвърти пехотен плевенски полк получава заповед да отнесе в тила някаква повредена част от хелиографната станция и да я замени с изправна. Той отива в тила на Девета пехотна плевенска дивизия, намира нужния чарк и, тръгнал вече обратно, се натъква на - внимание! - другия ми дядо, дядо Донко, запасен фелдфебел, началник на артилерийски обоз. Той вече е преминал четирийсетте и с нашивките и ордените от Балканската война е мобилизиран като обозно началство, нестроевак. Фелдфебелът разпознава младия войник, заприказва го и го задържа да пренощува в обоза. Редникът помага във водопоя на впряговете, дават му калъп сапун да се окъпе във вировете и чисто бельо за преобличане - той го казваше "риза и гащи". Вечерят до късно, разпитват го за службата с другите запасняци от Беглеж, а на разсъмване започва невижданата дотогава артилерийска подготовка на англичаните, с която се открива онази величествена касапница, която остава във военната ни история като Дойранската епопея.

След почти половинвековно премълчаване и след близо две десетилетия разпалено, много често и аматьорско славословене представата за рядката по своя характер победа - победа в отбрана! - е трудно да се приземи дори в съзнанието на човек като мен, изчел и повярвал на немалко възторжени, но противоречиви текстове. С десетилетията някои български историци и публицисти стават необяснимо кръвожадни и броят на противниковите загуби расте - сякаш те наддават пред доверчивия читател, макар броят на изтребените англичани и гърци да е твърде съмнителен повод за гордост от гледна точка на човека от ХХI век. Едно "наддаване" с обратен знак ги кара да свеждат броя на българските жертви до щастливо малки числа, което е приятно, но също изглежда невероятно. Идеализацията изглежда обяснима - дори след близо век



дълбоката рана от загубената война не е заздравяла напълно.



Дойранският епичен сблъсък е последното убежище на наранената ни военна чест. Ако войната има върхове - това е един връх в онази война, последният тъжен връх.

И колкото да са нищожни българските загуби в почти съвършените укрепени линии на Девета пехотна плевенска дивизия, разчетът на хелиографната станция загива до крак. С изключение на дядо ми Павел, оставен да пренощува в обозния стан в нощта на 15 срещу 16 септември 1918 г.

Той е бил млад войник, отишъл на война с набора си, преди още да е ергенувал. Майка ми не е била родена. Баща ми, четвърти, последен син на дядо Донко, е без малко тригодишен. Бъдещето се образува в тази нощ, когато младият фронтовак се разминава със смъртта.

Преди доста години, синовете ми бяха още малки, завъртях по по-дългия път към Солун - покрай Беласица, през Кукуш. Този път минава край Дойранското езеро. Рибари с навити крачоли размотаваха мрежи и стъкмяваха лодки. Поговорихме си: "Отдека сте? От София. А, от София, рекохме да не сте от Плевен, от Плевен идват тука." Ние по принцип си бяхме от Плевен, що не си казахме? Но това нямаше значение, със сигурност нямаше. И на синовете си не казах нищо тогава. Дори това, че някъде тук по склоновете, се намира



семейният наш Йерусалим,



където родът ни се беше спасил, преди да се е още появил. Достатъчно, че ги видяха тези води и тази планина. Може би съм се надявал, че Съдбата, както бе определила някога онази далечна среща, щеше да се яви още веднъж на това място? Или поне да даде знак? Не, не получихме знак, само усетих колко истинско е било онова, и колко страхотно е, че се бе случило.

Годишнината от битката все някак ще бъде отбелязана. Тези неща ние ги правим вяло, без въодушевление, претупано. Дежурно ще се спомене и генерал Вазов, неговото посещение на конгреса на Английския легион, почестите, които получава там. След войната генералът е кмет на София, активен, уважаван човек, но с течение на времето се превръща в обикновен гражданин. Доживява старините си в Рибарица, пише спомени, занимава се с художествено дърводелство. Но Рибарица е току до мобилизационния район на Девета плевенска дивизия. Идват да го виждат, да го поздравят, да му се поклонят - негови войници и почитатели. Идват и много селянки от околността - те убедено вярват, че неговият фортификационен гений е спасил мъжете им от гибел на фронта. Което си е самата истина - усилията да се унищожат укрепленията, изградени от самите им съпрузи по негова заповед край Дойран, продължават и днес. Все още има за взривяване и за заличаване. Тези жени нерядко носят армагани - от благодарност, че е върнал стопаните им живи и здрави.

Сега си мисля: някои от тях бездруго са съзнавали, че трябва да му благодарят и за своите деца...