Когато родителите на 12 (дванадесет!)-годишната Мата от с. Орлов дол, Ямболско, родила завчера първия си син - Мирослав, питали кога ще я изписват с внучето им, от болницата казали, че ще я задържат два-три дена повече. Поради тежкото раждане с цезарово сечение, а и така правели, когато родилката е дете. Е, имало една, която до петнадесетата си година раждала три пъти и я изписвали по-рано, но тя, освен че не е първескиня, била и по-ячка. Иначе щели да пуснат Мата за 15 септември. Можела да използва цветята и за учителката, ако ще ходела за откриването на учебната година. Което предвид състоянието й не трябвало обаче да става дори и с каруца.

Колкото и да е частна, тази случка, развиваща се в ямболската МБАЛ "Св. Пантелеймон", е чудесен символ за обществото ни изобщо, но най-вече за образователната ни система в частност. Нейното привеждане в прилично състояние след матурите и делегираните бюджети все повече ще засяга пряко и родителите, изпълнят ли се заканите да има глоби, ако децата не ходят редовно в училище и се държат невъзпитано там. Ала за да стане символична случка, плачеща за сценарий, с който родното кино ще се върне към истината, това е и съдбовна реалност. Пред нея са смешни плачовете за нашето образование, което при това си състояние кой знае накъде щяло да закара българското общество. Ясно накъде - там, където са социалната грижа, правосъдието, защитата на децата, правата на трудещите си, пенсионерите, инвалидите и всички онези 90% от българските граждани, чийто 10% данък е хитро алиби за обогатяването на останалите 10%. Иначе казано, към лицемерието, лъсващо особено грозно в дни като 15 септември и при подобни случаи през цялата година, когато те се представят за изключение.

А че станалото с Мата е съдбовна реалност, е очевидно най-вече с изключителността му. Не толкова малки, но все пак непълнолетни са около 10% от родилките в България, в чиято конституция иначе стои задължението да се посещава училище до 16-годишна възраст, а половите сношения с деца са инкриминирани в Наказателния кодекс. На око това са към 7000 изключения, които всяка година стават майки на също толкова деца, повечето от които също ще станат майки и татковци на възрастта на родителите си. Те със сигурност ще ощастливят бабите си, които ще носят цветя на щерка си в родилния дом преди 15 септември. Така както ги е занесла 29-годишната Мирка, майката на Мата. Баба Мирка също е напуснала рано училище, последното й дете е на 2 години; ще го гледа с внука си. Разчитаме ли на бабата, както и на многобройните стратегии за развитие на страната до 2015 г., тогава Мирослав ще тръгне на училище, а в 2024 г. току-виж завършил и 10 клас.

Но ако не вярваме на стратегии, а на действителността, където Мата не е просто частен случай, можем да предвидим, че синът й най-вероятно ще последва примера на баща си, а - защо не - и ще го надмине, ставайки татко не на 17, а на 16 години. Горе-долу на толкова са пък около 8% от татковците у нас с тенденция за нарастване поради натрупването на такива частни случаи като в с. Орлов дол. Те обаче са и всеобщи - като споменатата по-горе съдба.

Тя е съдбата на хиляди деца, които около 15 септември се радват на децата си, а не на учителки, и се грижат за прехрана, а не за цветя. Разбира се, напълно оправдано: радостта от родителството е по-голяма и по-истинска от радостта, че започва училището, както и цветята за майката дете са по-искрени от тези за учителките. Но когато тази радост се стовари в детска възраст, тя запраща искреността на детето заедно с детето му в оная непосредственост, до която школското лицемерие няма пряк достъп. Затова то или го забравя, или го оставя на произвола на същата съдбовна непосредственост, от която зависи дали то ще се научи да говори, да работи, да възпитава децата си, да оцелява. И го забелязва само в краен, ексцесивен случай - когато пресече нормите му, които няма как да знае. Или когато напишат за него в чужд вестник. Или когато направят телевизионно предаване, с което искат да уязвят страната му, без то да има никаква представа за нея. Тогава се включват защитните механизми на лицемерната загриженост в медии, семинари и заседания, които обясняват това като инцидент, засягащ в най-тежкия случай десетина процента от населението. Покрай тях нерядко избива агресията към по-слабите, чиято социална декласираност се приема за природна даденост.

Този уж тежък частен случай с Мата, тези уж малки проценти на деца родители са всъщност нормата за 100% от второто поколение български граждани, трудно говорещи какъвто и да е език с повече от сто думи, неграмотни, самоуки, непостоянно работещи или постоянно неработещи. Това поколение вече има внуци, уж изненадващо появили се тъкмо по времето, когато България стана уж пълноправен член на Европейския съюз. В тази "ужкимност", осветена от крещящата реалност, надеждите за ново начало с поредния 15 септември се стапят по същия начин, по който изветряват и приказките за "достойно членство в ЕС", издухани от жизнения опит. Затова е късогледо случилото се с Мата да влезе в графите "частно и несъществено", а "главното и определящото" да си сияе в правителствени програми, партийни документи и приветствия за 15 септември. То е необходимо следствие от нормите в общество, чиято рекламна самопредстава налага за по-прилично да се ходи на училище с цветя и джип, а не с бебе и с каруца.