Проф. Никола Георгиев е роден в Казанлък. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Преподавал е в редица български и чуждестранни университети. Професор е по теория на литературата.

-----



- Проф. Георгиев, все още ли гледате на политиката насмешливо?

- Вече нито насмешливо, нито измъчено тъжно, а напълно безразлично. Без интерес към нея. Стана много предвидима и много глупава. Държавните мъже са кой от кого по-безлични, по-безинтересни. Като се започне от президента и се свърши с последния заместник-министър. Политиката наистина има нужда от личности, които имат някаква притегателна сила. Казват му аура или харизма. Това е опасно очакване, защото такава аура е имал и Хитлер и видяхме докъде я докараха. Но от друга страна безличието, безхарактерието отблъскват хората от политиката.

- Не е ли много страшно, когато политиците са безлични?

- Случи ми се да чуя речта на президента по повод на едно от най-светлите събития в българската история - Съединението. Говореше интелигентно, подредено, подготвено и крайно безизразно. Крайно посредствено говорене за изключително българско събитие, което трудно се мери с други. Капка възторг, искра въодушевление няма от думите му. Нищо не увлича хората, нищо не ги трогва. Така се прави само безлична политика.

- Защо се получава така - чужденците отвън виждат един лош образ на България, плодовете на цялата тази посредствена политика, а политиците тук обясняват колко сме си добре?

- Не зная дали достатъчно разбирам от тези неща. Зная само, че България от край време има много лошо име в Западна Европа. Мога да ви го докажа с дела, договори като Ньойския, оценки, наказания, репарации. Българските държавници сами се натресоха в клещите на ЕС. Смятаха да спечелят, като главната им печалба не е пари. Искаха да осигурят властта си. ЕС днес прилича много на Свещения съюз, сключен 1815 г. във Виена. Тогава се прави съюз, за да не се допускат повече революции, вълнения и промени в Европа. И днешният съюз има такава дълбока основа.

- В същото време на суперлуксозната си яхта се появи български политик. Как разчитате този знак, той прибавя ли нещо към образа на България?

- Това е знак първо за тая личност. За нейното дебелоочие и безсрамие. Това е знак за безразличието, бездействието и волското търпение на обществото, което е позволило от него да се ограбят парите за тази яхта. Това е знак и за нещо ориенталско. В Ориента колкото по-бедна е една страна, колкото повече сиромасите мрат от глад и болести, толкова по-цветущи са сараите и корабите на големците. Това е типично ориенталска черта, която напомня, че е прав Бай Ганьо и днес :"Европейци сме ний, ама все не сме дотам". Азиатското в България е много здраво вкоренено - за добро или за лошо. Азиатско само по себе си не значи изцяло лошо. Има и много добри страни. Но да се изтъпаниш пред най-бедния народ в Европа с такава яхта, показва що за човек си и що за народ е народът, който те търпи.

- Правителството прие програма за честване 100 г. от обявяване на Независимостта на България, обезпечена с над 10 млн. лв. Но в нея няма нито едно послание. Според вас така ли трябва да честваме празниците си?

- Обявяването на независимостта безспорно е събитие. Но още докато е ставало, е било ясно, че то е жалко събитие. Обяснението защо е така е дълго. И международното положение, и действията на Австро-Унгария, и прочее. Още тогава вътре в България има голямо противодействие срещу него. Княз Фердинанд става цар. Прозорливи хора са виждали, че това е началото на неговото единовластие, а още по-прозорливи хора са виждали, че това е началото на катастрофи за България. И тези две катастрофи настъпват. И царят, Фердинанд, позорно бяга от България. Тези неща са известни на интелигентни хора, и не само на тях. Те биха затруднили разумните държавници.

Независимостта е дело на европейската дипломация, както обикновено става с България. Единственото действие в България, което е било неподкрепено от европейската дипломация и дори му е пречено, е Съединението през 1885 г. То беше отбелязано много по-жалко от това, което готвят сега.

Догодина ни чака още една 100-годишнина - раждането на Никола Вапцаров. И ще бъде любопитно какво ще правят с нея държавниците ни. Творчеството на Вапцаров е крайно неудобно за днешната господстваща идеология. И тя се мъчи или да го преиначава, примерно да твърди, че вярата в дните честити, за която говори поетът, е християнската вяра, религиозната, или да я премълчава и да я потиска. От този тип поети най-премълчаваният и най-потисканият е Христо Смирненски. Наскоро излезе много голяма антология на балканските поезии. Представена е и българската, като българи са правели подбора. Този подбор говори за силно политизиране и идеологизиране в литературното мислене на някои хора под натиска на официалната идеология. Там има поети, много далече от идеологията, има и посредствени, но там Смирненски го няма. Много ясно защо - неудобен е. Малко след това в Любляна излезе антология на българската поезия и там Смирненски е представен сравнително добре. Ще берат ядове нашите управници как да постъпят с тази 100-годишнина. Срамът ни ще бъде още по-голям, защото в Скопие се готвят изключително шумни празненства за Вапцаров. Македонците в Скопие ще се опитат още един път и с по-голям успех да привлекат Вапцаров към своята черга. Тук нашите управници ще видят голям зор - дали да изоставят Вапцаров в ръцете на македонците, или да обявят, че това е световен автор. Което хич не им се ще.

- Защо българите винаги търсят спасител, това типично българска характеристика ли е или на цялото славянство?

- Това е черта на препатили народи. Народи, живели в робство, в тирания. Народи, които нямат сили или ако имат - не искат да ги използват. Оставят другиму да ги поеме и съответно друг да си плати по някакъв начин провала.

- Значи имаме и обезличаване на хората?

- Да, има присвиване, една пасивност, страх от действие, страх от собствена отговорност.

- Работите с млади хора. Какво е вашето усещане за младите, които влизат в университетите?

- Предлагам да не говорим за българската младеж и изобщо за българите като цяло. Тези обобщения са неточни и обидни. В днешната университетска младеж откривам разслоение, каквото в миналото нямаше. Има един слой на много висока интелигентност и много висока амбициозност. По мое време това го нямаше. Беше по-еднородна студентската маса, а сега ножицата се е отворила. Така е и по университетите по света. Аз съм против паникьорските приказки за изпростяването на младежите в България. В някои го има, а в други го няма. Но когато на тези от висок клас непрекъсното им се набива в ушите, че българската младеж не учи, кръшка, лентяйства, и те ще се подадат на подобни въздействия.

- Тези хора не са ли се запътили вече към големите университети на Запада, откъдето обикновено не се връщат след това?

- Много от тях се връщат. Приказката, че не се връщат, е част от тази вълна не неверие и отрицание. Невъзвръщенството е съдба на бедни и несвободни хора. Това движение на младежта е световно движение и в него няма нищо тревожно. Но едно тревожно нещо има в България, което наричам "култура на емигрирането". Българинът си мисли, намеря ли си добра работа в чужбина, доволен ли съм от нея, значи всичко е наред. Като намери добра работа, започват страданията му. Той е унижаван. Каквито и качества да има, той е унижаван като чужденец, още повече защото е българин. Той е самотен. Не може да намери връзки с местни хора. Ако има българи, те така са се изпокарали помежду си, така са се разделили на партийни и лични лагери, че да не се видят. Този човек ще бъде раздвоен между тъгата по България и стоенето в чужбина. Такива нещастни там хора с голямо удоволствие слушат разкази на свои сънародници, дошли от България, за това колко е лошо положението тук. На тези хора им минава през ума "Добре, че се махнах". Но това не ги лекува от мъката, от носталгията. Това трябва да се говори в България, тази култура на емигрирането липсва. Големи са трагедиите и мъките на българските емигранти. Те непрекъснато са раздвоени между това да се върнат, или да останат. Връщат се, но тук вече са отвикнали. Имат основание да не им харесва. Те са разцепени между два свята - за добро или за лошо.