|
| Красимир Спасов |
- Издебваме ви в Стара Загора. Какво репетирате в града с правите улици?
- Пиесата "Колко е важно да бъдеш сериозен" от О. Уайлд. През пролетта пък поставих в Битолския театър "Много шум за нищо" от Шекспир, която се посрещна възторжено от публика и театрална критика. Тези две пиеси някак странно се събират в един общ сюжет за младостта и весело-тъжните игри на любовта. Пролетта е времето за любовни буйства, а пък есента - за женитби и носталгия по младостта. И в двата спектакъла работя с млади актьори, довчерашни възпитаници на Театралното училище в Скопие и на НАТФИЗ.
- През новия сезон режисирате в "Армията" "Десет малки негърчета" на Агата Кристи. Как стана така, че се спряхте на този текст?
- Тази пиеса - защото става дума за оригиналната пиеса на Кристи "Десет малки негърчета", предхождаща известния роман със същото заглавие - отлежава дълго в режисьорското ми чекмедже. И ето, дойде време да изскочи от това скучно и прашно място и да оживее на сцената.
- А защо си избрахте кримка?
- Много ми е любопитно как един криминален сюжет се осъществява като театрален акт. Разбирате ли, искам да поставя на сцената истинска кримка, а не пародия на криминална история. Стремя се да поставям текстове, очертаващи някакви пространства, подобни на неосветени дворове, пълни с непознати за мен неща... Театрални игри, които не съм опитвал още и за които нямам готови постановъчни рецепти.
- Доста ваши представления са в афиша на съответния театър по 7-8 години. Кое допада на българина? Разбрахте ли каква е рецептата да го задържим в театъра?
- Не без известна доза суетна гордост казвам, че мои спектакли се играят вече 10 и повече години, което е прецедент в българския театър поне за последното двадесетилетие. Но не знам рецепти за зрителския успех на един спектакъл. Дори и да ги има, ефектът им ще е краткотраен, защото вкусовете на публиката бързо се менят. И все пак определени условия помагат една пиеса да се сдобие с успех. Първото е история, в която зрителят да може да припознае собствените си неволи, мечти, авантюри. Второто е да участват талантливи, харизматични актьори. Енергична и атрактивна сценична игра. И, разбира се, умна реклама.
- Някои театрални критици набедиха едно от последните ви представления "Игра на любовта със случая" за досадно и многословно. Носите ли на критика? Има ли адекватна театрална критика у нас?
- Аз не само нося на критика, но и се вслушвам в нея, когато има сериозни основания. Но, откровено казано, това се случва все по-рядко. Вижте, като режисьор съм убеден в необходимостта от реално присъствие и действие на професионална театрална критика. Боя се обаче, че българската такава се е оттеглила от пространството, което по право й принадлежи - става дума за т.нар. оперативна критика. И резултатът е плачевен: процесите и явленията в съвременния ни театър изцяло се "коментират" от рекламно-информационни, егоцентрично-есеистични, сензационно- повърхностни писания, много често и от откровено глупави и театрално невежествени текстове.
Що се отнася до "Игра на любовта и случая", не мисля, че е досадно. Реакциите и бурните аплодисменти на публиката са показателни. Цялата класическа литература за театър е многословна: и бароковата образност на Шекспировия диалог, и "галантната" рококо изразителност на Мариво. Между другото спектакълът ми е селектиран да участва на международния театрален фестивал в Анкара, който ще се проведе през ноември.
- При положение че навремето сте стартирали убедително като кинорежисьор, защо днес загърбихте киното?
- Там е работата, че след като заснех два игрални филма, се изправих пред дилемата да бъда театрален или кинорежисьор. Вече се бяха изчерпали възможностите да притичвам от театъра в киното и обратно. Е, избрах първото. Сигурно бих могъл да заснема още един филм, но за съжаление нямам достатъчно интересна идея за филмов сюжет.
- А какво му липсва на съвременното ни кино?
- Едно нещо е очевидно и за неспециалистите - недостатъчното умение да се разказват интересни, неочаквани и вълнуващи човешки истории.
- Като баща пристрастен ли сте към авангардните изяви на дъщеря си Касиел Ноа Ашер?
- "Пристрастен" е силно казано, но признавам, че не са ми безразлични нейните театрално-режисьорски опити. Допадат ми последните й спектакли по пиесата на Тенеси Уйлямс "Вик" и немската монодрама "Нещо хубаво..." Мисля, че станаха силни заради сериозното вглеждане в природата на женските образи, в странностите и ексцесиите им, в чувствеността им. С една дума, отнасям се с уважение към опитите на дъщеря ми да търси нестандартни сюжети и решения.
- Мислили ли сте да направи нещо двамата заедно и какво?
- Двамата с нея сме страстни фенове на Достоевски и отдавна ни се иска да работим съвместно по негов текст. Но все още нямаме конкретен театрален проект.
- Преподавате в НАТФИЗ. Ваши стари възпитаници с добро чувство ви приписват хашлащина и необузданост, когато влизате в клас. Какво ще рече това?
- Принадлежа на поколението, което израсна под влияние на рок културата: "По пътя" на Керуак, песните на "Бийтълс" и "Ролинг стоунс", на Джими Хендрикс и Джанис Джоплин, на Чарли Паркър, по-късно - мюзикъла "Коса", стиховете на Алън Гинзбърг, Карл Сандбърг. Моят първи суперуспешен спектакъл беше "Обърни се с гняв назад" от Джон Осбърн във Варненския театър. Тренирах и играех амбициозно баскетбол. Всичко това е част от "възпитанието на чувствата", което е оформило личността и поведението ми.
- А от кого се учихте у нас?
- Силно са ми повлияли и уроците на Леон Даниел и Вили Цанков. Стремежът да създавам атмосфера на свободност, веселост и борбеност при работата ми с актьорите е станал професионален навик. Не обичам да играя роли нито в професионалната си, нито в педагогическата си работа, старая се винаги да бъда верен на себе си, на етичните си принципи, на независимостта си, на приятелството, ако щете, и на спортната хлапащина и предизвикателност от времето на младостта.
- И сега ли сте щур преподавател хипар? Това ваш пиар-трик ли е?
- Сигурно съм щурак, но без това не може в света на театъра. Най-малките от студентите ми постоянно ме наричат "професоре". Разликата в годините ни е голяма и май ще се наложи да усмирявам щурашките си пориви.
- Колеги пък ви обвиняват, че сте педант. Това нужно ли е за работата на режисьора?
- Надали педант, но наистина съм организиран човек. Научен съм да съм перфектен, това е заложено в природата на режисьора. Изисквам точност и от партньорите си. Свободността на творческия дух няма нищо общо с разхайтеността и нихилизма, бохемството на театрала е много очарователно и освобождаващо, но тъй или иначе всеки ден в 9.30 трябва да сме на репетиция в пълна работна кондиция.
- Доста от актьорите не се славят като много интелигентни. Защо се получава така? Трябва ли актьорът да чете много, за да е добър професионалист?
- Все още битува хипотезата колко полезно за творческия резултат е талантът на актьора да бъде в т.нар. девствено детско състояние, освободено от излишни знания и културна обремененост. За мен това е несъстоятелна и дори вредна хипотеза. Съвременният театър е сложен и изискванията му предполагат всестранно надарен, професионално обучен и изграден като културна личност актьор. Да, той трябва много да чете, да гледа, да размишлява, да фантазира, да тренира, да поддържа любопитството си към света.
- Кои са такива?
- Ами ето един Руси Чанев - извънредно талантлив, професионално натрениран, интелигентен и ерудиран актьор.
- Казвате, че напоследък ви интересуват моралните основания и моралните опозиции. Какво ще кажете за морала на българския политик?
- Тончо Жечев (мир на праха му) е описал убедително една етнопсихологическа и социокултурна хипотеза за състоянието и пространството на духа на съвременния българин. Според него то е пряко свързано с битието, разположено в низината и в периферията, т.нар. духовна провинция. В преобладаващата си част българските политици са рожби и граждани на тази духовна провинция - шумни, дребнаво суетни, повърхностни, нелюбознателни, некреативни, полукултурни, непредприемчиви, с провинциално-ориенталски манталитет. Склонни са прекалено много и безогледно да лъжат, а от доста време и безогледно да се обогатяват. Всичко това прави българския политически живот и политическата класа аморални. И да не се оправдават, че аморалността била втъкана в природата на политиката. Нека вземат и внимателно да прочетат поне Макиавели, ако ги мързи да се запознаят с модерни политически теории и с правилата на политическото поведение в съвременната държава.
- Твърдите, че обичате Достоевски. Той е бил страстен хазартен играч... Вие хазартен ли сте? Напоследък печално нашумя властта на хазарта над човека, имам предвид бащата на Мануела... Какво мислите за него?
- Ох, изключително конфузна и потискаща история! Откровено казано, покрай нея започнах да се притеснявам от името си - Красимир. Да, хазартната страст е почти нелечима болест. Достоевски е описал много точно пораженията й върху човешката личност в романа си "Играчът на рулетка". Фьодор Михайлович е жертва на пагубната страст да спечелиш веднага, с едно дръпване на ръчката, със залагането на една карта.
Едно ми е ясно: Горсов не е трябвало да има досег до дарителските сметки и за това морална отговорност носи и той, и жена му, която е била наясно с хазартните му увлечения.
Вероятно всеки почтен човек у нас е изпитал и разочарование, и омерзение от случилото се. Но и всеки сигурно чука на дърво и си казва: дано момичето да оздравее. И все пак у мен напира въпросът: боже, какво става с българския човек и с тази наша българска страна?