Заглавие "По жицата" може би ви напомня за съсипания Гунчо и жена му: как търсят бяла лястовица из добруджанските села, та момичката им, като я види, да оздравее и се задоми. Сигурно ви се явява и Петър Моканина. След като обнадеждава болната Нонка с добродушната лъжа, че е срещал тая лястовица, той сподиря каруцата на тъжното семейство с въздишката: "Боже, колко мъка има по този свят, Боже!". Понеже и белите лястовици кацат по жицата, а каруцата се тътри с отдалечаваща се надежда по пътя, Йовков озаглавява и разказа си така: "По жицата". Иначе към края на ХIХ в. жицата е модерно средство за пренасяне на съобщения, което тъжно се съчетава с народното суеверие за чудесно изцеление и през 1927 г. у нас; тогава е писан разказът. В тия години и старата поговорка за питането, с което се стигало до Цариград, се осъвременява с "По жицата и до София се стига". Ще рече - до столицата, където живее царят, откъдето идват законите и заповедите, където кипи истинският живот, за който съобщават по телеграфа и из вестниците. България е във валутен борд, задава се световна икономическа криза.



И сега е така, не броим ли малката, но важна промяна:



пак царят живее в София, пак оттук идват законите и заповедите, пак тук кипи уж истинският живот, пак има валутен борд, пак се задава световна икономическа криза. Всичко това обаче се съобщава с най-нови технологии предимно безжично; по жицата тече ток.

Такъв ток уби завчера Вероника от видинската циганска махала "Нов път", за която Гюнтер Ферхойген навремето рече, че изобщо не е гетото, което си представял; било доста прилично. За разлика от 20-годишната Нонка, чийто образ винаги ще се рее из българската литература, 15-годишната Вероника ще има по-прозаична съдба: ще изчезне из новините още този седмица. Така както всяка седмица из новините се губят нейни посестрими и събратя, изпържени от електропроводи, изгорели в пожар, удавени в канали и реки, премазани от откъртени стени, пребити от родителите си. Пак за разлика от Нонка, която никога няма да се задоми, Вероника станала булка. Пристанала преди десетина дена, сигурно щяла да радва мъжа си и семейството му; свое сирачето нямало. Щяла, ако не бе именно жицата, на която простирала прането; циганските булки перат много. Защото течащият по жицата 220 волтов ток я превърнал в поредната жертва на случая, за който и в началото на ХХI век не може да се каже нищо повече от това, което казва и Петър Моканина: "Боже, колко мъка има по този свят, Боже!".

Толкова често го казваме, че изглежда досадно да обръщаме внимание на жицата; не оная, на която литературната фикция кара да кацат надеждите, а тая, която е убила Вероника.



Тая жица е дълга и безнадеждна;



бели лястовици по нея не кацат. Тя свършва при съборетината, където десетина дена щастливо е живяла Вероника с мъжа си. Но проследим ли я, ще видим:

Тя се преплита в циганските махали с жици, по които тече ток, който никой не плаща. Минава през кушетката, ползвана за отоплителен уред от мъже, оставили дебитната карта за социалните помощи в близката заложна къща. Къщата се държи от юнаци, които по избори се превръщат в партийни брокери с обещанието, че ако плащащите гласовете спечелят, ще си бъде така, както махалата е свикнала: няма да се плаща и водата за прането; дрогата обаче има твърда цена. Отива към училището, в което учат само циганета, които рядко стигат до разказа на Йовков, още по-рядко - до уроците за електричество. Свързва се с роднински фондации, чиято проектна цел е социална, културна, образователна и т.н интеграция на ромите. Действителната им страст са палати по влашки тертип и коли от BMW нагоре. Прескача към общинските и областните отдели за образование и работа с деца. Пресича се с жиците до районното полицейско управление и съда, минава над депутатски приемни. Отива към забравените копки на Дунав мост и разкопките край Арчар. Там циганетата търсят жълтици, намират я връх на стрела, я фиба. За тях прекупвачи дават до 3 лева тук, за да ги продадат за 30 евро във Виена.



По жицата се стига и до столицата



Тук тя се вплита с жиците към парламент, президентство, министерства, комитети и комисии, партии, фирми, медии и благотворителни организации, всичките безкрайно загрижени за България. Но не и за Вероника.

Защото Вероника е дете. Не гласува. Не протестира. Не се пенсионира. Не съществува вече извън полицейската сводка за неестествена смърт и вестникарската колонка. Тя чезне по жицата, за която става дума, макар да е поредната жертва в оголения й край. Никой не върви докрай по тая жица. И рядко някой ще тръгне, пък ако ще да се проснат, нелепо убити от ток, 100 15-годишни булки. Защото, макар и по тая жица токът да не бие, може да пребият човек, гадаещ за някой от краищата й - при това още в махалата "Нов път", не край софийски ресторант. Което винаги е прекрасен повод за декларация, че народните представители са единодушно възмутени от посегателството над свободното слово и европейския път на страната. Както вероятно си спомняте, тя тържествено отпразнува в началото на седмицата поредната славна дата от миналото си - стогодишна независимост изобщо и от Османската империя в частност. За кой ли път обаче забрави зависимостта на бъдещето си от децата?!