Продължаващата финансова криза е само последната илюстрация на тревожната тенденция, която заплашва да превърне "земята на свободните и родината на смелите" в аналог на Зимбабве, Венецуела и Екваториална Гвинея.

След като през септември бе приет обемистият "пакет" на държавната финансова помощ за заплашените от фалит компании, група законодатели републиканци избраха да употребят едно от най-грубите изказвания в своята партийна лексика и нарекоха инициативата "социалистическа". В интерес на истината това е полуистина. Конгресмените щяха да се изразят много по-точно, а заедно с това иронично и самокритично, ако бяха продължили тази фраза и бяха описали ситуацията такава, каквато е: "Социализъм за богаташите и свободно предприемачество за всички останали".

Налагало ми се е да слушам спорове за това кой именно - Милтън Фридман или Гор Видал, за първи път успешно е предложил това определение за съюза между самонадеяната държава и някои нейни фаворити монополисти, в резултат на което се извършва приватизацията на печалбите и одържавяване на дълговете. Всъщност за тази система има и друго име - "бананова република".



Кои са основните характеристики на една бананова република?



Почетно място сред тях заема обезценената валута, над която се смее целият свят, и това определение, уви, напълно подхожда за днешните Съединени щати. Ние можем постоянно да се смеем над провинциализма на кандидатката за вицепрезидент на консерваторите Сара Пейлин, която за пръв път си изкара паспорт за пътуване в чужбина едва миналата година. Но в Америка има милиони любознателни хора, които обичат да пътуват зад граница. И сега те трябва да си зададат въпроса дали имат пари за това, тъй като американският долар се превърна в същата "дървена валута". Но все пак главният принцип на "банановата република" е клептокрацията, тоест тези, които заемат влиятелни постове, правят всичко възможно да използват своите длъжности за максимална лична изгода. Те правят това по такъв начин, че след тях кашата остава за несретниците, които не "правят" пари, а ги печелят с честен труд. По този начин единственият принцип, който в банановата република се премахва на всяка цена, е принципът за отговорност пред обществото. Нещо повече, там, където това е възможно, се изключват и други норми от същата серия - отчетност.

Да чуем как например Кристофър Кокс, председател на Комисията по ценните книжа и борсите, обяснява как тези, които законът задължава да бдят за спазването на честните правила на играта, изхвърлиха този принцип на боклука. На 26 септември той заяви: "Последната половин година показа, че системата на "доброволно регулиране" не работи. По-късно той обясни тази своя слаба формулировка и обясни, че доброволното регулиране "от самото начало е страдало от фундаментални грешки, тъй като инвестиционните банки имаха правото доброволно да избират дали искат да бъдат подложени или не на надзор. Това само по себе си обричаше на провал представите за задължителните програми и отслабваше тяхната ефективност". С това е трудно да не се съгласим.

Ако програмата за предсрочно освобождаване на осъдени им позволява те да си свалят от глезените електронните гривни за проследяване всеки път, когато пожелаят да излязат от къщи, също бихме могли да я наречем вътрешно противоречива и обречена на провал.

Така в бананово-републиканската страна, както в Страната на чудесата, където попаднала Алиса,



думите и действията губят своя смисъл



и се разтварят в неутралните, свободни от каквато и да е отговорност формулировки на поредния Кокс.

Нещо повече, в многословно обоснования първи "пакет" за финансова помощ, представен на Конгреса, е имало съвършено нагли изисквания - след одобрението за реализациите на тези мерки банковият сектор не бива да се подлага на никакъв контрол от страна на законодателите. Това само показва с какво презрение неизбраните и от никого неконтролирани чиновници на финансовите ведомства се отнасят към "съвещателния орган" на Капитолийския хълм. Но това само е поредният елемент на банано-републиканството. В банановите републики депутатите на националните събрания: а) като правило са продажни и б) се задействат само за церемониални цели или в качеството си на "машини за гласуване", след като всички действително важни решения вече са приети от съвсем други хора.

В тези дни, когато разрушаването на нашия финансов "въздушен замък" върви в пълен ход, аз бях ударен като гръм от думите на професор Джефри Зоненфелд от университета в Йейл. Тези, които изискваха (и успяха) да получат обезщетения от джобовете на същите тези потребители и клиенти, чието доверие измамиха, професорът определи като: "Тези хора искат да получат печалба като предприемачи. Но те не са такива, защото не рискуват нищо". Той е прав във всичко, освен в едно - тези хора все пак рискуват.



Само че те рискуват не със своите, а с чуждите пари и имущество.



Сигурно е много приятно да се седи в казино, където по всичко си личи, че всички само печелят и залагат огромни суми и знаят, че ако изведнъж нещата не тръгнат, техните капитали не са заплашени, тъй като всички загуби ще бъдат покрити за сметка на данъкоплатците, с чиито пари на практика се рискува.

Тези представители на "финансовото общество" едва ли биха могли да се определят като "джентълмени на късмета", новатори, които действат на своя глава и за своя сметка. По-скоро към тях се отнася формулировката на моя стар приятел Николас фон Хофман от друга епоха - това са хора, които слагат кофи, когато завали златен дъжд. А след като дъждът спре и се смени с ураган, те са единствените незасегнати от стихията. Даниъл Мъд и Ричард Сайрън, бившите босове на фалиралите ипотечни гиганти Fannie Mae и Freddie Mac, благополучно се оттеглиха на "заслужен" отдих, прибирайки 9.43 милиона долара. Както се казва, коментарите са излишни.

В разгара на краха на Уолстрийт речта на американския президент Джордж Буш само увеличи усещането, че живеем в сюрреалистична страна. Главното послание на Буш беше: "Без паника, каквото и да правите, само не се паникьосвайте". След това обаче стана известно, че на среща със своите финансови магьосници в буквалния смисъл същият държавен глава заяви: "Тази гадост наистина може да се срути" или нещо такова. Лично на мен тази сцена ми изглежда напълно правдоподобна. Така че добавете към вашия списък още един задължителен атрибут към вашата бананова република - президент, който се изявява в ролята на "английската кралица", а утре в ролята на деспот, който изпада в истерия, когато прогнозите не са обнадеждаващи.

А сега си припомнете дали някой от държавния или частния сектор, които днес са се сраснали в едно цяло, е бил уволнен заради кризата.



Или поне си е подал оставката?



Някой от властимащите въобще произнесе ли няколко думи на извинение от рода на: "На мен ми е много жал, че загубихте спестяванията си, пенсиите, къщите, парите за образование на децата, и лично мен това ужасно ме разстройва". Дали поне един от чиновниците от надзорните органи е обвинен? Отговорът на тези въпроси е известен на всички - НЕ.

Най-многото, което се случи, е, че някои хора по-рано бяха пенсионирани, при това с доста тлъсти бонуси. Общо взето, ние живеем по същите правила като в Зимбабве, Гвинея и Венецуела, където политическите "тежкари" повторят същото, което се говори за нашите борси и инвестиционни банки, а именно идиотското заклинание "Те са прекалено велики, за да рухнат".

В скорошен коментар във в. "Ню Йорк таймс" Пол Кругман отбеляза, че Америка се е превърнала в бананова република с ядрено оръжие. Това е вариация на старата шега по адрес на СССР, който бе наричан "Буркина Фасо с ракети". Този тезис обаче не е точен. Да, в банановите републики единствената институция, която ефективно изпълнява функциите си, често се явява армията (и тайната полиция). При нас военните са известни с необичайната си ефективност, чудеса от героизъм и изобретателност, което показа и новата успешна стратегия на ген. Дейвид Петреъс в Ирак. Военните в САЩ олицетворяват същите тези прословути професионализъм и честност, нещо, което напълно отсъства при нашите управници и олигарси. Кого чакаха най-много жертвите на урагана Катрина в Ню Орлиънс, а след това и в Тексас? Това е една от успешните инстититуции, които интегрират чернокожите и имигрантите, осигуряват образование и професионална подготовка на хора, които нашата система е оставила на произвола на съдбата.

Може би са прави критиците, които твърдят, че нашата власт успя да разложи отчасти и американските въоръжени сили, задължавайки ги да вършат безсмислени жестокости в Гуантанамо и затвора Абу Гариб. Но това е само нагледно потвърждение за бананово-републиканската същност. (Със съкращения)

-------------

Кристофър Хитчънс* е наблюдател в сп. "Венити Феър"