Ако не можете да си представите, че в делник не работят магазини, транспорт, училища, университети, болници, банки; профсъюзите изискват от парламента годишен социален минимум от 5000 евро, а студенти и ученици се пердашат с полицията - та ако не можете да си го представите, значи страдате от софийски синдром, информирате се предимно от български медии и не сте били тия дни в Гърция. В медиите ни изобилстваше от конспирации, ДПС, масонски ритуали, сиви вълци и сем. Сидерови; имаше интервюта с обедняващи богаташи; появи се сводническият слоган за България, подхвърлен от Н. Василев, министър на държавната администрация, с www - wine, weather, women (вино, климат, жени) и никой не му отвъртя два шамара. А и как, след като се разпространи последната хвалба към премиера, "пич" според един кърджалийски поп. За стачката в южната съседка - бегло, гузно или нищо. Разбираемо - евентуалният минимум у нас не надхвърля 2000 евро дори и за 2010 г. в най-смелите мечти на г-жа Масларова, укротени не толкова от бюджетната рамка, колкото от сянката на Пламен Орешарски и призрака на Жан Виденов в загриженото й за социалния мир съзнание. От грижа за добруването на клиента някои туристически фирми отмениха планирани екскурзии. Така, докато в Атина кънтеше "Търпението - дотук", те също съдействаха за задълбочаване на софийския синдром.

Доколкото зная, такъв синдром не е описван в специализираната литература. Ако не друго, запълването на тоя пропуск ще оправдае още веднъж името на столицата ни, символ на кротка, макар и особена мъдрост.

Подобно на стокхолмския, изразяващ се в симпатия на заложници към похитители,



отдавна има и софийски синдром



Той обаче не изразява симпатия между сближаващи се малки групи в някое изключително събитие, а нарастващи с времето антипатия и раздалечаване във всекидневното общуване между общество и власт. Стокхолмският синдром се оформя за няколко дена при пряк контакт между похитители и заложници, както е станало при обира на банка в центъра на шведската столица през август 1973 г. Тогава заложниците изпитали повече доверие към похитителите, отколкото към полицията. Така е било и при отвличането на мис Стоун от четата на Яне Сандански през януари 1901 г. Цяло чудо е, че горновардарските психолози все още не наричат стокхолмския синдром "македонски". Софийският, напротив, се оформя дълго, поне двадесетина години при непряк контакт между обществото и властта, като расте взаимното недоверие, но заедно с него и социалната апатия.





Чертите му се явяват още в първата българска държава



при Симеон Велики, засилва се при Иван Александър, укрепва през турското робство, разколебава се за кратко при управлението на кобургготската династия, за да се утаи в общественото подсъзнание по времето на развития социализъм. Именно тогава софийската върхушка, разглеждаща се като обективна даденост, започва да недоволства от "субективния фактор" и "малката правда", докато обществото реагира с "Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим". Синдромът се задълбочава още повече през последните двадесетина години, когато взаимната антипатия придобива чертите на отказ от съдействие и дори злорадство от нещастие. Например честата насилствена смърт сред "елита" се приема от широките маси за съдбовна справедливост; нещастията на "обикновените хора" минават за природна неспособност в справяне с трудности или липса на подходящи връзки със силните на деня. Това са устойчиви нагласи, които укрепват отказа от солидарност и водят до тиха или шумна социопатия. Първата има приглушен вербален израз, проявяван предимно от масите най-често в кухни и кръчми; втората е по-характерна за изявите в медии, конгреси и събрания на страдащи и от други психопатологии индивиди, изпаднали от или стремящи се към властта.

Разбира се, сравняваните синдроми не се срещат само сред шведи и българи, както и не само при жители на столици. И двата имат име на столици най-вече поради господстващия "центроцентризъм" за обяснение на политически фиксации, макар в споменатите градове да е нямало сериозни политически събития с кой знае какво историческо значение, не броим ли политическите убийства, които в София са повече и по-добре организирани. Това обаче, както и няколкото града на истината и митингите, съвместно дело на ДС и СДС, не са сериозни доводи против името на въпросния синдром. При всички очевидни разлики между Стокхолм и София, близостта между синдромите е, че представляват два противоположни типа на социална кротост. При единия може би суровият климат и протестантската етика мотивират действена любов към ближния, пък бил и престъпник; при другия, наред с домашната ракия, влияе мистичната сила на мястото, изразена в шопския принцип "Нечем да ми е добре, сакам на Вуте да е зле". Тази



предимно съзерцателна мизантропия на простолюдието



се изповядва и от властта, когато се впуска в проекти, мотивирани с висши цели, но пък предизвикващи безобразия в обществото. Местното убеждение "От Искъро по-длибоко нема..." се манифестира във властовата мантра "От България по-стабилно нема". При определени обстоятелства, които позволяват свободно придвижване, мнозина се спасяват с бягство от тази стабилност, причинявайки щети в усета за легитимност на властта не само след демократични избори, но и когато листата на ОФ печели с 98,3% при 99,7% гласували.

Именно този стихиен и донякъде животински стремеж за справяне с действителността показва, че софийският синдром не е индивидуално-психологически, а стаден. Ето защо лечението му може да става групово чрез проста промяна на мястото и пряко запознаване с условия, където той не е така болезнено изразен.

Затова - екскурзии до Гърция по време на стачка. Там дори само гледането лекува.