---

Рангел Вълчанов, освен прочут режисьор, е известен и като приятел на редакцията. В последно време нещо изчезна от хоризонта, докато онзи ден изведнъж възникна изпъчен на вратата.

---

- О, г-н Вълчанов, добре дошъл! На какво дължим тая чест?

- Поради професионалната си деформация вие, г-н Ламбовски, освен на вашия прекрасен орган, сигурно хвърляте и по някое и друго око на чуждите печатни органи, които за разлика от вашия доста хитро са спретнали една полезна и популярна рубричка: "Днес да почерпят". Знаят си те, твоите колеги, че зажаднялата от любопитство общественост, освен от прогнозата за времето, не по-малко се интересува и кой се е родил - ако е жена, и на колко е станал - ако е мъж. Благодарение на тези органи любимата ми общественост узна, че на 12 октомври т.г. цопнах в числото 80.

- Ей, верно бе! Забравихме май... - зло да те забрави.

- Карай. На теб и на твоите колеги благодаря за поздравите, и особено - на деликатната ви предвидливост да зачертаете от вашия орган подобна неелитарна рубрика.

- Че що?

- Защото по този начин хитро си спестявате публичното издевателство, и шамаросва жълтото ровичкане в класифицираната информация на отделната личност, а като резултат - присмехулно кикотене: "Хайдее! И тоя се проскуба". Преди да се превърна в обект на юбилейни упражнения и аз като вас си бях наред във всяко едно отношение - четящ, работещ, репродуктивен, в смисъл с похвален принос за увеличаване на природонаселението ни. И понеже съм приятел на вашата редакция, а и вие съответно сте ми приятели, нека не си играем на криеница пред читателите, нека не се преструваме, че уж сме наясно с проблема "юбилей". Нееднократно сме нищили това явление, неговите производни - чествания, тържествени телеграми, адреси и т.н. Неведнъж сме се смели на таз хорска цивилизована придобивка. Но моля ви, не забравяйте, че вие ме врънкахте да драсна нещо по случая. Хем знаете, че не изгарям от желание и поради това се покрих. Но явно без успех, щом съм вече готов да ви хабя хартията.



---------------

В изминалите години част от моите забавления беше да хойкам по юбилеи и тържества от сеирджилък, ей така заради купона. И сега на тези години вече много добре ми е ясно за какво става дума. Някои от по-запазените юбиляри тогава мърмореха в опит да запазят достойнството си: "Чакайте сега, драги, за мен ли се отнася, или е станала някаква грешка?" Докато някои категории от горди и обидчиви непризнати пъчеха гърди: "Ей, има справедливост! Трябваше да чакам цели 80 години, мама му стара, за да се усетят тия говеда кой съм. Обаче най-впечатляващи и най-разпространени бяха склерозите, паркинсоните, въобще ония с некролог в джоба: "Аз не съм Митко, аз съм Петър бе..." Скъпи ми Петко, Митко, и ти, Петре или Симеоне, карайте, братя, няма значение кои сме, щом сме го докарали дотук. Да не се притесняваме от дереджето си, макар че напикаването ни е факт - и духовен, и физически. За награда заслужаваме да си поемем малко въздух, ако сме открили, че ние сме вече на дереджето на държавата. Тя е прочута или "прочунта", както се изразяваше един държавен деятел по време на всеобщ юбилей. На много от нас, щом доживеят до този заветен празник, вече им е все едно как се казват и къде се намират - на сватба или погребение - важното е да има смях и сълзи. Макар че най-справедливо е да се търкаляш в леглото си, вместо да се тъпаниш на тържествени сцени, отрупани с юбилейни цветя, и фотосветкавици да заслепяват и без това помътнелите ти очи. Питам се - какви ги правите вие там, в Хелзинкския комитет за защита на човешките права - разсейвате се, а?



Ни лук яли, ни lukoil мирисали.



Когато и аз бях като вас, в ония времена с радост помня какъв смях ни тресеше, натъпкани в салона на Дома на киното по случай юбилейна годишнина на колега кинаджия или на друга достолепна персона от братски творчески съюз. Ясно помня тържествените президиуми - дълга маса, отрупана с юбилейни венци и цветя, а зад тях стърчи побелялата глава на самия юбиляр. На нас, младите, това ни приличаше на някакво гениално съчинение от Йонеско или Салвадор Дали, някакво щуро погребение, от което едвам сдържахме смеха си. Ще кажете, че е неприлично, че сме невъзпитани. Но че бяхме дебелокожи, просто бяхме убедени, че не сме виновни. Виновни са тия отсреща. Сега си мисля, че виновна беше младостта, нейният живот, който беше един безсмъртен и безкраен празник - "и няма край, и няма край нашир и длъж". Тогава даже не си правехме труда да разберем дали душата на онази юбилейна глава, скривана от казионни букети, е наясно дали е тук в залата, или се рее някъде в младежките си спомени, или се тътри в тъмни мазета и тоалетни... Все пак от време на време той се покланя иззад цветята, а после уплашен се скрива. И разтреперан, мечтае, ако може всичко тука да спре, и не иска ръкопляскания, нито името си - нито



колко бил гениален преди и особено сега...



А може би бърше сълзи, благодарен, че цветята го крият от поклонниците на първия ред. Всъщност кой, дявол да го вземе, измисли тоз цивилизован начин за отмъщение?

Аз, драги ми СЕГАсари, като верен ваш приятел, като истински тоталитарен демократ и плуралистичен цензор, не приемам демонстративните юбилейства, независимо дали става дума за държава, за животно или за човек. Не приемам речи, целувки, фойерверки и вечерни проверки, в които "всички са налице с изключение на"...

Е, може да се има изключение (по споразумение), ако си направим някакъв дженк, някакво шоу в тесен кръг (ако е възможно), стига да се прегърнем с иронията и самоиронията. Сещам се за моите хора от село - за тях такова животно, искам да кажа, такъв празник НЕМА. И това те го правят не от неграмотност, а от вътрешно приличие.

-----каре ----

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

1. Поука от победите и пораженията на държавно ниво

Ако разлистим историческия тефтер на България, щем не щем, щом сме деца на милата ни татковина и майчинина, ще трябва, докато ровим страниците на миналото, да се уточним веднъж завинаги - ДА СЕ СРАМУВАМЕ ИЛИ ДА СЕ ГОРДЕЕМ, когато говорим за робство, свобода и независимост! И държавата, и ние - човеците й, трябва да знаем кога сме идиоти и кога не сме, щом прегръщаме всичко с еднаква любов и омраза. В тази шизофрения си мисля - "що за дързост и красота" да се бием в гърдите и за едното, и за другото, с единствената светла перспектива да хванем гръдна жаба.

2. Поука от победите и пораженията на лично ниво

В последните 20 години наред с успешната си борба около здравния си статус навъртях два тома рентгенови снимки и станах манекен на медицинските науки. И сега имам чест нескромно и гордо да се поздравя, освен таз победа успях да дам рамо на младото поколение, като с цената на много усилия, ама много големи, се помъчих да правя само лоши филми, лоши театрални постановки, да съсипвам роли в киното и в театъра, в тв шоу програми и в други дейности, с една дума каквото ми попадне. Така от любов към младото поколение успях да му дам зелена улица, да му освободя пътя към светлото бъдеще.

Послепис

Единствено ми остана едно леко съмнение по въпроса за моите литературни възможности, наречени от някои графомански упражнения. Това обаче не ме засяга. Не се усмихвам обидено от подобни оценки за моя талант, даже напротив - спокоен съм за светлото бъдеще на моята литературна кариера, като се осланям на Дикенс. Спомням си, че и него като мен не го признаваха известно време, но постепенно нещата се оправиха.