Финансовата криза ликвидира масовата илюзия, че може да се печели, и то яко, без да носиш риск. Светът вече знае, че всички вложения - от акциите през недвижимости, та до петрола и златото - могат да излязат надути. Сега гадаят каква част от финансовото богатство е читаво, колко е въздух. Следващият урок е: реалната стойност е не само различна от вписаната в книгите, отгоре на това



стойността е динамична,



а не обективно качество (като дължината или масата на един предмет). Тя зависи от употребата на всеки актив, а често и от личността на държателя. Вземете един хотел. Цената му е една, докато се пълни с доволни консуматори, съвсем друга, ако затвори: тогава отлита ценността му на работещ бизнес и остава само цената му на тухли и бетон, скрепени в някаква сграда. Тази сграда има една цена с емблемата на "Хаят", различна, ако хотелът се управлява от "Иванов" ЕООД, и съвсем спаднала, ако я продава съдебният изпълнител. Лесно е да обвиняваме "банкерите", че криво са оценявали качеството на вложенията и че лъжливо са надценявали обезпечението. По-трудно е да проумеем, че възвращаемостта на заемите, които са се оказали "лоши" и необслужваеми, много зависи и от



качеството на ликвидация



на обезпечението, предоставено на кредитора. Честно ви казвам, че поне половината загуби от насилственото ликвидиране на българските банки след 1996 г. се дължат на безобразния начин, по който бе проведена разпродажбата на имуществото им. Вземания и обезпечения се продаваха на безценица, пропускаха се срокове, загубиха се права. Каква част от разхищението се е дължала на слабоумието и жалката подготовка на хората, които затваряха и ликвидираха банките, и колко от загубите са съвсем съзнателно и користно причинени, никога няма да узнаем. По-важно е, че до днес постлеталната фаза на бизнеса твърде малко се е подобрила. Днес, когато всеки се чуди какви мерки трябва да се вземат, за да се предпазим от опасностите на една финансова криза, е крайно време властите да схванат, че



"новият финансов ред"



не се изчерпва с готовност да се наливат държавни пари в застрашени кредитни институции. Много важно е да се наложат ефективни правила във финансите. А най-спешна нужда от ремонт има системата на изпълнението. Така ще се гарантира по-добрата събираемост на онези вземания, които стигнат до принудително събиране, за да могат кредиторите да получат по-бързо и по-голяма част от вложените си пари. Сега изпълнението е неразумно разпокъсано. Принудителни продажби извършват публични изпълнители, държавните съдебни изпълнители, частни изпълнители, синдици и ликвидатори. Къде какво се продава е сложно и скъпо да се разбере. Няма гаранции, че принудителната продажба ще е честна и на максималната цена. Оскъдна информация, непрозрачна процедура, изобилие от нагласени търгове: налага се усещането за несигурност и корупция. В днешния им вид принудителните продажби не са регулиран пазарен сегмент, а далавера за малцина (самите изпълнители и затворена клика професионални търгаджии). Ще ви кажа



какво е нужно



и какво бих направил, ако бях законодател. Първо трябва да се отдели продажбата от изпълнението. Всичките 3 вида изпълнители, синдици и ликвидатори нека си изпълняват процедурите, но не и да правят търгове (защото невинаги са заинтересувани от ефективна продажба). Публични търгове трябва да провеждат единствено лицензирани аукционери и само чрез една-единствена, публична и регулирана от държавата платформа, една-единствена в страната. Тази пазарна платформа трябва да гарантира достъп в залата на търга, по телефон и интернет едновременно. Така ще могат да наддават и участници, които са далеч от залата и остават анонимни за останалите (и няма как да ги натискат и подкупват да не наддават, за да спечели който трябва). Публична ще се счита само продажбата на единния национален аукцион. Щях да сменя тръжната система с



двоен холандски аукцион



Той е непробиваем за измами и ефективен, гарантира продажба на пределна цена. При тази система продажбата започва от оценката за пазарната цена на всеки лот. Ако тази цена бъде покрита, аукционерът качва цената на стъпки, докато има участници да наддават. Ако обаче никой не дава колкото оценката, аукционерът тръгва на стъпки надолу, докато някой участник приеме цената или пък стигне до резервираната цена (тя е определена предварително от изпълнителя, изнесъл имуществото на търг, и не се съобщава, за да не знаят участниците колко ниско могат да слязат; онзи, който се интересува, ще предпочете да спре търга на по-висока цена, но все пак да купи). Това е



много проста организация,



електрониката и софтуерът за единната национална система няма да струват и стотина хиляди, в страната има поне дузина фирми, които имат "кол-центрове", способни да гарантират качествена жива връзка с десетки хиляди участници едновременно по телефонни линии и в "чатове". За това държавни пари няма да нужда да се дават. Топлата вода няма нужда да измисляме. И ще видите, че надеждното публично изпълнение ще превъзпита целия пазар. Когато има достоверна статистика на тръжни цени, се налагат твърди прагове и става трудно да се надуват цените на нерегулираните пазари. Всеки вече знае цената: ако не за колко може да купи всяко нещо, то поне за колко може веднага да го продаде.