Трудно може да се разсее предположението, че нашенски баш политици пак посягат чрез медийния си антураж към кофите с мръсна вода, напоявайки, аха преди зимата, нанадолнището, към което България се е запътила с икономическа стабилност, демографски дадености, образователна система, здравни грижи, селищна инфраструктура, пътна мрежа и пословично трудолюбив народ. Не трябва особена досетливост, за да се види, че излиянията по етническия въпрос, където накрая потъна вниманието около смъртта на Ахмед Емин, подготвят пързалката, по която може да се понесем всички. След месец-два тая добре напоена пързалка ще е твърде удобна за бързите спускания, в чийто край при сблъсъка със стената свети вината на "етноса". Но не и вината на ония, заради които тъкмо през зимата, когато най-сетне дойде иначе незасягащата ни световна финансова криза, ще има повече безработни строители, дърводелци, миньори и металурзи; по-мизерстващи земеделци; по-малко наети в хотели без туристи; повече шофьори и жепейци без товар, както и таксиджии без клиенти. Те са предостатъчни, за да питат "Кой е виновен?" и без студуващите из панелните и циганските гета, излъганите учители и още по-лъганите пенсионери, които зиме намаляват за радост на бюджета и вестниците, публикуващи платени некролози.

Тръгнали от тия вестници,



излиянията по "етническия въпрос" се разпличкаха дотам,



че намокриха почти всички български кухни, където се четат, слушат и гледат новини и анализи на "национални" медии. Единствената утеха е, че те вълнуват публиката си най-вече със сапунки, игри и realities, допринасяйки така да не изпростява народът само от чалга и откровено жълта преса.

Навремето претендиращи за оригиналност анализатори на комунизма, изненадани от бързото му срутване, възстановиха марксистко-ленинското клише от преди Първата световна война за последното убежище на всяка провалена империалистическа политика: национализмът. За разлика обаче от класиците, те го разглеждаха като заплаха за гражданския мир в недъгави страни, а най-прозорливите от тях откриваха в Милошевич ако не Хитлер, то поне Гаврило Принцип. В същия стил без никакви претенции за оригиналност може да се твърди, че последното средство за отклоняване на вниманието от проблемите, които предизвикват икономическите срутвания в глобалния свят, е реанимирането на етнически и религиозни опасности, а в контекста на изборите в САЩ - и на расови страхове почти навсякъде.

Именно в това отношение няма съществена разлика между поведението на Живков и "обкръжението" му при т. нар. възродителен процес и поведението на голяма част от политическите и медийни кръгове след самоубийството на Ахмед Емин. Няма обаче и съществена разлика в поведението на обществото, където страховете не са тези, които им приписват въртящите се в познатите ни обръчи. Тъкмо те задърдориха за "ужасяващи сценарии" и "тъмни центрове", които подклаждали етническото противопоставяне, като лъсна и изпитаното тъждество "лидер-партия-народ". При това с обобщенията за вината на "българския етнос" преди 1989 спрямо "турския", за вината на всички спрямо циганите и, естествено, с 500-те години, Балканджи Йово, Сали Яшар, "Време разделно"(и автора му) и необходимостта от политическа организация на помаците.

По тая пързалка на удобните отклонения, които произволно свързват всяко събитие с митични или действителни добрини и злини, причинени на един народ от друг, ехидно се пусна и загрижеността, че някой разигравал етническа карта.



Кой е този някой?



Доста несправедливо е да се казва, че крадецът крещи: "Дръжте крадеца!"; по-честно е спрямо крадците да се рече, че точно търсещият етнически противопоставяния крещи "Стига етническа омраза!". При това не е само Доган, а и всички ония, които изковаха неологизми като "атакизирам", "доганизирам", "депесезирам", "бойковизирам" и т.н.

Те знаят от опит, че както борбата срещу наркоманията води до разпространението й, а кампаниите срещу корупцията - до увеличаването й, така и заклинанията срещу етническото противопоставяне го и подготвят. За това стига особеното преплитане на история и настояще у много хора, приемащи за очевидност, че когато жизнената им реализация се провали, самочувствието им може да се компенсира с винаги славната история на рода и народа.

Е, макабрените сценарии може и да не се осъществят, когато се пренесем в светлото настояще. Частица от него виждаме естествено във в. "Труд" от тоя четвъртък, вляво до призивното заглавие "Да го махнат "Кремиковци" щом губи" на интервюто с Георги Карауланов, герой на социалистическия труд:

"Визонено палто, чанта и ръкавици "Фенди", от които има произведени само 50 бройки за цял свят, получи Евгения Банева за рождения си ден от съпруга си Николай. Ценната кожена наметка е обработена по уникална технология с покритие от 24-каратово злато. За жал на гостите в столичния клуб "Блек лейбъл" рожденичката не се бе нагиздила с придобивката. Тя бе разголила красивото си деколте с рокля на Оскар дела Рента (любим дизайнер и на Хилъри Клинтън). Дори най-дребните подаръци бяха маркови. Мая и Явор Цакови поднесоха сертификат за звезда на име "Евгения Банева" в съзвездието Скорпион, а Александър Томов поднесе живо персийско котенце."

Ето това е езикът на любовта, който отразява като в кристал лъчите на глобалния свят и дори Вселената, без да събужда омраза. Разбира се, ако този продукт на иначе отговорната журналистика не попадне пред очите на протестиращи животновъди и металурзи, чиято последна грижа е етническият въпрос. Но не и на котето, което при всичката си невинност като нищо може да го отнесе...