19 години след тази лесна за запомняне дата по време на анализи и коментари още се нищи възможният отговор на този въпрос. И няма обществено единодушие по отговора. След 10 ноември дойде добро, мислят едни, но не го тръбят особено, а предпочитат tet-a -tet-а с банковата си сметка. Не, след 10 ноември дойде лошо, смятат други и го повтарят непрекъснато по пейки и лечебници.

Разбира се, новите политически и икономически елити не можеха да не подкрепят промяната; те бяха плод именно на нея. На другия полюс останаха хора, употребяващи едно от най-честите тогавашни горчиви възклицания (което и досега често се среща) -



"Това не е демокрация!"



На това възклицание, изтръгнато от дън душа, можеше и може човек да стане свидетел по спирки и опашки, по пазарища и радиовключвания на слушатели.

Подобен гневен поплак се чуваше от селянин, изгубил малкия си, но стабилен доход в АПК-то и ненамерил още нито нивите си, нито с какво да ги обработва; от инженер, съкратен от някакъв НИ на попрището жизнено в средата и опитващ да открие агонизираща лавка в близкия трафопост; от родител, чието чадо е зарязало дипломата си по кинодраматургия, за да пълни от бензоколонка автомобили на Апенините; от работник, свикнал на желязна заплата в някой металургичен комбинат, и - може би - на лека притурка към нея от реализирането на някои недобре охранявани излишъци, и изпаднал в желязно униние след краха на предприятието...

Ще призная, че "Това не е демокрация!" ме учудваше и понякога дразнеше. В "Това не е демокрация!" звучат огорчение и гняв, сякаш тъкмо "демокрация" е новият магичен термин, символ на въплътеното Божие царство на Земята, или заместителят на комунистическия Ханаан, от който внезапно се отказахме идеологически с оглед на новонаправено предложение, опаковано в КОРЕКОМ.

Ние не знаехме що е демокрация; имахме отчасти представа само за витрините й.

Ние не знаехме, че демокрация е мъчително създаване на правила, угодни на повечето хора, и още по-мъчително приучване към тяхното спазване и променяне. Не знаехме, че демокрация е и възможността да видиш грозотата, хищността и алчността на тия около теб, а и у теб понякога, и тази гледка да е хем обществено достояние, хем дори да я обективира телеекранът във вид на шоу, преди тя да рухне евентуално от собствената си непълноценност и правото да я изобличаваме.

(Важна разлика - предишната грозота можеше да доминира, но не беше допустимо да се вербализира и изобличава.)

Ние бяхме продукт на друг обществен договор, следствие на друга политическа култура, изкована в Москва - с нейните несъвършенства и абсурди, но и с нейната патриархална снизходителност към простодушния обществен член, когото



никога не оставят без комат,



но комуто не се разрешава идеологическо "разложение" (битово по можеше).

Пак ще повторя, че този договор, създаден в Москва, беше наложен у нас както вследствие на ред исторически причини, така и вследствие на известна наша предразположеност към него.

Тази зависимост между социална и дори етническа предразположеност към определен вид договорка за формата и обемите на властта е близка до философския въпрос възможно ли е марксист да вземе властта, ако не е ленинец.

Тоталитарното общество като цяло е характерно с по-висока търпимост към властта на човек над човека, включваща и насилие. Корените на това можем да открием и в литературата.

В Русия противниците на Октомври и последствията му са склонни да товарят вината на Маркс - евреин и чужденец, той "обърка народа". На другия полюс са писатели като Иван Бунин. Още през 1918 г. той заяви: "Разбира се, че болшевиките са истинската работническо-селска власт. Тази власт осъществява заветните мечти на народа."

Може би разковничето за разбирането на този тип обществен договор се крие в един цитат от спомените на А. С. Изгоев, в който обикновен човек разсъждава за причините за победата на болшевиките. "На руския народ <...> тъкмо такова управление му и трябва. Друго няма да се справи с него. Вие си мислите, че народът вас (кадетите) ви уважава. Не, той ви се смее, а болшевиките уважава. Болшевикът може всяка минута да застреля човека."

След 10 ноември - всъщност това, което мен ме интересува най-много - ние не се променихме в дълбочина. Склонният примерно към комсомолска кариера се зае с активна политическа дейност с либерален уклон, средно инициативният "стопански ръководител" се облегна на същите връзки и похвати в гушкането с политическата върхушка, макар сега да е вече собственик, а скромният наемник се оплаква от частния и държавен произвол, както преди е мрънкал срещу абсурдите на партокрацията.

Това, което категорично добихме,



е свобода на преместванията и свобода на словото,



колкото и относителна да ни изглежда тя понякога. Боя се, че без външен гарант можем да изгубим тези неща с изумителна лекота по цял ред народопсихологически причини.

Затова с риск да отпратя историята от пространствата на митологията към сферата на каламбура ще ви кажа какво дойде след 10 ноември с цялата си увереност:

След 10 ноември дойде 11-и.