И у нас взе да се разбира финансовата логика на членството в Европейския съюз. Тя е точно обратна на популярната надежда, че страната ще получава изобилни еврофондове. Преди 3 години в един коментар на това място споделих, че България скоро ще стане нетен донор на съюза, т.е. парите, които ще внасяме в брюкселската каса, ще са (доста) повече от тези, които получаваме от общия бюджет. Прогнозата се прие като ексцентрична задявка. После се забавлявахме с препирнята кой да оглави ведомствата, които "разпределят" европейските пари. Няма нищо по-наивно от представата, която се бе насадила сред политиците, че и в бизнеса, как ще се редим на редичка с проекти,



как ще си лапкаме еврофондове



(живописната езикова фигура с "лапкането" е на Милен Цветков, но е точна, нали). Вече за всеки е ясно, че тая няма да я бъде. Но номерът със спирането на пари не е тема - нито е нов, нито ще е за последно. Сценката със строга господарка ще се повтаря често по класическата рецепта Zuckerbrot und Peitsche (козунак и камшик, вариант на английската дресировка на магаре с морков и тояга). Приписва се на великия канцлер Ото фон Бисмарк, според когото примамките глезят, само болката възпитава. "Загубите на еврофондове" не са икономически проблем. Всъщност ние нямаме загуби. Всеки нигерийски икономист ще ви каже на какво викат development banking. Става така: поемаш едностранни и обвързващи ангажименти. Обещават милиард. Договарят 500 милиона, отпускат 250 милиона, а другите 250 млн. се спират, щото не изпълняваш програмата (за която от самото начало е било ясно, че е неизпълнима). Между аборигените започва бой с тояги - 250 млн. ли са загубили, или 750 млн. А



загубата на обещания не е загуба,



дори "пропусната полза" не е. Но може да е болезнено, признавам. Една позната мома рева 34 дни, като узна, че един заможен иноземец отлетял, без да се обади, а бил обещал да я вземе за жена. Проблемът "сака ми се, мале" може да е социален, може да е сексуален, но икономически със сигурност не е. Но в момента страната е изправена пред реален икономически проблем и той е свързан с представения наскоро в Брюксел план за налагане на контрибуции за съживяване на икономиката на Евросъюза. Такъв план, разбира се, няма. Има идеи, руснаците биха казали "наброски" (много неща, нахвърляни връз хартия, без логична връзка между тях). Но без съмнение има фискален апетит: всяка съюзна държава трябвало да отдели 1.5% от брутния си продукт за борба с кризата. Това е розовата мечта на комисарите, първи проект на проекта. Ако великите сили погледнат сериозно идеята (което е съмнително, досега те поне три пъти отхвърлят всякакви общи европейски мерки извън общите приказки), контрибуцията ще бъде намалена, вероятно до 1%. Иначе каква тежест ще имат местните политици пред избирателите си, ако приемат първото подхвърлено от Брюксел число? За България 1% значи допълнителна вноска към 600 млн. лева. Ясно е, че такива вноски ще се плащат.

Неадекватни български реакции - "втвърдяване на тона", "бойкотиране на комисията" и пр. игри на Сърдитко Петко - не помагат. Трябва да се мисли как ще се събират вноските за Евросъюза в бъдеще. Засега парите за Брюксел се вадят от републиканския бюджет. Това е грешка, защото никой няма съзнанието, че плаща свои пари за общоевропейски проекти. Така нито чувстваме парите на съюза като свои, нито сме сериозно загрижени кой и как ги харчи. Ориентацията ни към бюджета на общността е чисто потребителска (да "усвоим", да им ги вземем). Най-добре ще е вноската за евробюджета да се отдели със



самостоятелен данъчен приход,



та да знае всеки какво точно той самият плаща за общата хазна. Когато Германия трябваше да финансира съживяването на Изтока, не вдигнаха общите данъци, а въведоха специален нов данък, т.нар. Solidaritatszuschlag, добавка, която увеличава подоходния данък. В нашата данъчна система по-добре ще е евроданъкът да се обвърже със стопанския оборот, като ДДС. Можем например да намалим ДДС с 2% и в същия момент да въведем 2% евроданък, който се плаща по механизма на ДДС. В бъдеще евроданъкът може да се променя според тежестта, поемана от България за издръжка на съюза, а ДДС да следва своята логика на главен приходоизточник в националния бюджет. Така във всяка фактура ще пише каква част от всяка цена ни струва членството в ЕС. Няма да стане веднага, но само след едно поколение българите ще имат съвсем различно, много грижовно отношение към Европа - отношение на хора, които плащат сметката, а не на просители на чужди пари. Още повече сумите, които българите ще плащаме за Европа, с времето ще надхвърлят все повече парите, които се връщат обратно. Защото България е една от страните с най-голям икономически потенциал в съюза, нищо че сега е опоскана и заради това бедна.