Решението на Европейската комисия да отнеме на България нови 220 млн. евро представлява не само оценка на българските власти за това, че за половин година енергично и шумно не направиха нищо, за да върнат разклатеното доверие в българската държавност, но то е и послание, адресирано към българското общество като цяло. Ако в майската кореспонденция между Брюксел и София и в юлския доклад имаше ясни упреци към българската администрация, че е склонна към кражби и шмекерлъци, наказателният жест от миналата седмица има характер на диагноза. Според тази диагноза българското общество не може да се самоорганизира около ясно осъзнати интереси и приоритети. То не съумява да излъчва елити, които да водят рационална политика и да защитават обществения интерес. Преведено на недипломатически език посланието е следното: "Вие не можете да живеете заедно, не умеете да се разбирате помежду си, поради което и нашето съжителство с вас започва да изглежда притеснително и проблемно." В някои медии и електронни форуми поредната европлесница беше коментирана с мазохистично задоволство, докато отделни министри и магистрати я оцениха като несправедлива и нечестна. Изглежда, това е поредният банален пример, че никой не е пророк в своята родина и че някои истини трябва да се кажат отдалече, за да се чуят по-добре.

Нека се абстрахираме от конкретните теми, по които София и Брюксел не постигнаха съгласие, и да видим



какъв образ за себе си произвежда българското общество



Как то се самоописва в своите медии и каква е собствената му представа за ключови социални групи и роли, които конструират картината на всяко общество?

Българският депутат в своя събирателен образ е всенародно презиран партиен тарикат, когото народът първо избира за свой народен представител, а после му брои кюфтетата в парламентарния бюфет, без да разбира, че законодателният брак, който парламентът произвежда, излиза по-скъпо от всички кюфтета на света.

Българският магистрат е шмекер, облечен в тога, който съвсем законосъобразно досега не е успял да вкара в затвора нито един едър мафиот, поради което от време на време неговата работа я вършат немските му колеги. Той до такава степен е встрастен в своята независимост, че тя на моменти прилича на невменяемост.

В обичайния си медиен образ българският предприемач е внезапно забогатял далавераджия с примитивни вкусове и страсти, който чрез публичното си поведение плавно разширява кръга от хората, които смятат, че в прекомерното богатство има нещо просташко. В същото време той е някак несигурен в хоризонта на своето развитие, поради което, "за да затвори цикъла", си прави собствена политическа партия или влиза в ръководството на управляваща партия.

Българският полицай е рушветчия, развил този срамен навик чрез дългогодишно и системно практикуване.

Българският митничар (с пура или без) не е гарант за постъпленията в хазната, а диспечер на контрабандата.

Българският президент, който е и политикът, облечен с най-голямо обществено доверие, се оказва човек с несдържани ловни и други страсти, спонсориран от лица, които западни правоохранителни служби биха желали да видят в затвора, и обвързан със структури, към които западните му партньори изпитват открита неприязън. Впрочем някой забелязва ли, че откакто беше осветено агентурното му минало, неговите официални визити са предимно в екзотични страни?

Премиерът е млад човек, който грижливо, но невинаги успешно гради образа си на готин пич. Обича нестандартни превозни средства - мотори, гумени лодки, незаконни лифтове и стари трамваи. Общественото мнение колебливо го припознава ту като Мистър Клийн, ту като танцуващия с вълци или като Маугли - сина на джунглата.

Българският учител е ниско платен, неук и скован човек, който обучава неуки и сковани хора.

Интелектуалецът (някои телевизии го експонират като карикатура на професор) е фанфаронстващ дърдорко, който като навит с пружина говори за величието на българския дух, за славни традиции и "ново възраждане", без да вижда какво точно става около него, поради което със същинската му работа се занимават разкаяли се мутри или немски журналисти. Едни и същи лица се явяват в медиите ту като бандити, ту като стражи на националната сигурност.

Бойко Борисов е национална икона, бляскав полицай, награждаван от всички европейски полицейски служби (и фотографиран с техните шефове), рядко успешен self made политик и в същото време - бивша мутра, медиен балон, смешник и комиксов типаж.

Доган е едновременно най-далновидният и проницателен български политик и прононсиран от тайните служби мафиот.

Бербатов е най-великият български футболист и едновременно с това е примадона, балерина и некадърник.

Тук трябва да се добави и актуалният в последните дни образ на българския журналист като обществен манипулатор, склонен към нехигиенични финансови практики. Неговата принадлежност към бившите служби за сигурност се интерпретира ту като атестат за висок професионализъм, ту като знак за професионално и морално малодушие.

Това парадоксално самоописание представя картината на едно дезинтегрирано общество, в което отделни социални групи и професионални касти живеят в някаква измамлива самодостатъчност, достигаща до институционална невменяемост. На практика



институциите конспирират срещу обществения интерес,



което означава, че българското общество е в твърде голяма степен ирационално. То със странна лекота произвежда митове за себе си, в които после се чувства дискомфортно и които енергично руши. Проблемът е чисто просвещенски. Просветеното съзнание не произвежда митове или го прави значително по-рядко и по-трудно. Според класическата и често цитирана в хуманитаристиката мисъл на Кант просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Само отказът от самопричиненото непълнолетие позволява да се гради рационален образ на света. Отказът от рационален образ на света тласка общественото съзнание в тъмните дебри на конспирацията. (В тази връзка прави впечатление, че български държавници в отговор на финансовата санкция на ЕК от миналата седмица се опитаха да видят в нея някакъв дълбок и таен замисъл.)

Криминализирането на българското общество и лекотата, с която то приема корупцията като житейска стратегия за оцеляване, изглежда, не е просто сценарий на някакви тайнствени генерали и полковници от ДС. Този процес има доста по-дълбоки социално-психологически корени. Българското общество живее в самоналожения мит за някаква тайнствена "пета власт", някаква скрита сила, която контролира и координира публичните власти, без да усеща, че тъкмо вярата в този мит го захранва с неизчерпаем ресурс.

Българската ирационалност в годините на прехода може да бъде ярко илюстрирана с множество примери на битово, политическо и административно ниво, като се започне от дупката в Царичина, която военното министерство прокопа, за да търси висш разум, до една новина по "Хоризонт" от миналото лято как жителите на Пазарджик щели да ограждат града с пръстен от захар за разваляне на магия, която била същинската причина за трагичната смърт на сестрите Белнейски. Между тези две събития могат да се разположат куп други - финансовите пирамиди през 90-те, превръщането на царя в премиер, скандалите около мита "Батак", държавното погребение на Калоян, замените на държавни земи, превръщането на курортите в туристически гета и т.н.

Политическата криза, към която страната уверено се плъзга, е плод на морална и етична криза, в която българското общество живее отдавна. Тя може да получи някакво разрешение на следващите парламентарни избори, ако дотогава се появи алтернатива на сегашната безалтернативност. Партийните каси не биха могли прекалено дълго



да компенсират идейната недъгавост на партийните елити



Купуването на избиратели може да бъде палиатив, но не и панацея. Липсата на политически идеи, на ясен хоризонт за развитие на цялото общество, а не на отделни касти и бизнес групировки е нещо, което парите не могат да компенсират. Няма как общество с незакърнели феодални инстинкти, в което цели градове, околии и отрасли от икономиката се владеят от криминални субекти, да бъде пълноценно интегрирано в Европейския съюз. Приемането на България в ЕС не означава просто закачане към еврофондове, но и приобщаване към определени политически и управленски стандарти. Което строгостта на Европейската комисия недвусмислено показа.

Актуалният въпрос е дали поколението, което израсна след 1989 г. и което не е обременено от архаични идеологии, страхове и митологии, ще излъчи нов елит от рационално мислещи технократи, който да заяви политически претенции и воля за представителство във властта. Оптимистични изгледи за подобно развитие засега предлагат единствено екологичните формации. Техните съвсем конкретни граждански усилия за спасяване на Иракли, Рила и Странджа могат да имат естествено развитие в една по-мащабна платформа, предлагаща обществено приемливи отговори на някои все по-болезнени въпроси. На кого са планината, гората, въздухът, водата, бреговете, улиците, тротоарите, парковете? Отговорите биха имали естествено продължение и в други житейски сфери, пораждащи нови въпроси. На кого са радио- и тв ефирът, кой и как може да диктува стойностите в културата и най-сетне кои са обществено приемливите средства и норми за постигане на свобода и богатство? Става дума за етична концепция, която да се превърне в политическа програма и която със сигурност би помогнала на българското общество да изгради свой нов рационален образ, различен от тягостната реалност, заради която ЕК ни наказва.

Да се очаква старите политически партии да решат проблемите, които методично са създавали, е несериозно. То е все едно на пролет бизнесменът социалист Георги Гергов да се окаже и еколог. Една екологична формация би могла по законодателен път поне да ограничи, ако не може да ликвидира съвсем, мутренската екстериториалност на актуалните политически елити. Тя би могла да артикулира границата между независимост и невменяемост, която българското общество постепенно да разбере, да приеме и да не прекрачва. Неизбежно е някои от идеите на една екологична формация да бъдат откраднати от други партии. В което може би няма нищо лошо. Доброто понякога може да бъде също така заразително и увлекателно, както и злото.