В петък след Деня на благодарността тълпа озверели купувачи премаза до смърт 34-годишен продавач на входа на магазин от веригата "Уолмарт" в щата Ню Йорк. За онези от вас, които не познават консуматорските традиции в САЩ, ще поясня, че на четвъртия петък от ноември много от търговските вериги отварят преди изгрев слънце и пускат стоки с огромни намаления. С това започва коледният сезон за покупки и продажбите за деня се следят от икономистите, които се опитват да предскажат как ще се развиват нещата до края на годината. Опашките, разбира се, са грандиозни и всеки гледа да се набута пръв в магазина веднага щом се отворят вратите, което обяснява механизма на този трагичен инцидент.

Ако някой ми каже: "Такова нещо не може да се случи в България", ще му се изсмея с глас. Виждал съм твърде много "наши" тълпи и те не са много по-различни, звереещи по митинги, мачове или в надпревара за дарения или преоценени стоки. Но днес няма да се впускам в сравнителна народопсихология, особено по такъв трагичен повод.

Случилото се в онзи "Уолмарт" е по-скоро



тъжен символ на паниката,



която започва да се промъква сред редовите американци, които ден след ден са бомбардирани от все по-мрачни прогнози за бъдещето на икономиката. Нищо чудно, че потребителското доверие спадна до най-ниската си точка от 28 години насам. Това значи, че хората купуват по-малко. Покупките на обикновените граждани, или, по научному, потребителското харчене (consumer spending) захранва две трети от американската икономика.

В понеделник рецесията беше обявена официално от Националното бюро за икономически изследвания, което се занимава с това, хм, да определя началото и края на рецесиите (в този случай - от декември 2007-а до кой знае кога). Индексът "Дау джонс" падна с 9 процента за ден... Ами не ви ли омръзна да четете такива потискащи икономически новини вече? Може би предпочитате нещо за терористите-командоси, които окървавиха Мумбай и вледениха света със зловещата си ефективност?

Добре, в леко по-разведряващ план - президентите на "Форд", "Дженерал мотърс" и "Крайслер" бяха осмяни в пресата, след като пристигнаха във Вашингтон с частните си самолети, за да молят държавата да им хариже 25 милиарда долара от парите на данъкоплатците. Конгресът ги върна, защото не си бяха направили труда да подготвят по-убедително обяснение



какво точно ще правят с парите



Тримата ще се появят във Вашингтон отново днес, но този път с хибридни автомобили, произведени от респективните им компании. Бих ги сместил в моята електро-бензинова "Хонда" за 800-те километра от Детройт до Вашингтон, но на мен няма да ми дадат от ония пари, затова нека се оправят сами.

Проблемите на трите големи автомобилни компании обаче далеч не са комични, защото евентуалният им фалит ще засегне 2.2 милиона работни места, което никое американско правителство не може да си позволи. Така нещо ще им бъде измислено, както стана с безгрижните инвестиционни банки във финансовия сектор. Доколко лекарството ще бъде ефективно, е друг въпрос. Не съм чел нищо особено оптимистично по темата напоследък.

Къде е лъчът медийна надежда в тези мрачни декемврийски дни? Изглежда, че в новата администрация, която попълва редиците си с незапомнена скорост. Голямата, макар и предсказана, новина на седмицата в тази посока стана официалната номинация на Хилари Клинтън за държавен секретар, т.е. външен министър, което е безспорен успех за Обама с непредвидимо далечни последици. Само че и този мед не остана без лъжица катран в него, след като коментатор след коментатор започнаха да се чудят



дали бившата първа лейди ще стане верен съюзник



и лоялен изпълнител на президентската воля, или ще се превърне в жилав вътрешен опонент.

В тази връзка сп. "Нюзуик" публикува тази седмица материал, озаглавен "Цената на верността" (http://www.newsweek.com/id/171239), който засяга винаги актуалната тема как политическите лидери изграждат екипа си. Става въпрос за това, че президенти, които се ограждат с хора, подбрани на базата на тяхната лоялност (Линдън Джонсън, Никсън, Буш-младши), като правило правят повече грешки от онези, които преди всичко ценят компетентността и независимостта у екипа си (Франклин Рузвелт, Кенеди, Рейгън, Клинтън).

Обама засега като че ли клони към втората категория, или поне така се надяват всички (т.е. надеждата е, че няма да допусне тежки грешки, а как ще се оправи конкретно, негова си работа). Перфектна управленска формула, разбира се, няма, както няма и перфектен брак. Всичко е въпрос на донагласяване, доразбиране и най-вече търпение. Важното е да има желание обаче. Повече за плановете на Обама по въпроса как смята да организира екипа си можете да прочетете непосредствено от източника: http://change.gov/. Апропо, там можете да подадете заявление за работа в новата американска администрация. Ако ви харесат, ще научите от първа ръка как стоят нещата.

Аз имах честта да отразявам изцяло мандатите на два български кабинета - този на Любен Беров и този на Жан Виденов. И двата залагаха на лоялността. Само че при първия тя се изразяваше в индивидуалната вярност на министрите към цяла поредица външни кукловоди, докато при втория, поне номинално, към премиера и партията. И двете правителствата свършиха сравнително печално, макар и по различен начин. Оттогава развих силно предубеждение към онези държавни служители, които



казват само "да" на началниците си



(тук ги наричат "yes men", което си е сексистко и подвеждащо, защото Кондолиза Райс например е прекрасен пример за "yes woman" от екипа на Буш).

Единствената иронично-разведряваща новина тази седмица беше Интернет клюката, че Моника Люински може да получи назначение в администрацията на Обама. Бившият сенатор Том Дашъл, който е вероятен бъдещ министър на здравеопазването и социалните услуги, дори са нае съвсем насериозно да я коментира в отговор на полушеговит журналистически въпрос. Когато всички са объркани и несигурни, нищо не изглежда невъзможно.

От друга страна, ако това назначение се състои и младши съветник М. Люински един ден се засече с дипломат номер едно Х. Клинтън някъде из коридорите на Държавния департамент, тя няма да бъде първият служител, смачкан на работното си място.

________________________________________________________________________

Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu