На тройната коалиция може да й липсват много неща, но едно блика в излишък - творческата енергия. И съвсем не става дума само за късния Станишев, изваял образа на модерния социалист. Кой мислите тези дни се изказа дълбочинно и исторично за живота и делото на Антим I? И то в цяла авторска статия за централен вестник. Божидар Димитров? Не, патриотът вестникар, който не спести време и усилия подробно да опише "борбите за църковна самостоятелност преди Освобождението", бе Михаил Миков, познат още и като министър на вътрешните работи.

Вероятно



очаквате Миков да напише нещо за мистерията



около Ахмед Емин, разработката "Лиани", корупцията в МВР... Или пък за разследванията за откраднатите пари от ЕС. Чакайте си, злобата на деня е за злобните хора. В тия тежки времена винаги ще се намерят достойни наследници на будителите от Възраждането, които ще ви отворят очите за добрите неща. Като Миков например, който с шепичка българска история ще озари настоящето от Атлантика до Урал: "С гордост трябва да разказваме на европейските ни приятели за такива хора (като Антим I - бел. авт.). За да не може понякога объркан европейски политик или чиновник да слага високомерни етикети за културата или държавната традиция на българина".

На 1 декември, когато Миков блесна със статията, във Видин бе чествана 120-годишнината от смъртта на Антим I. Министърът също е свързан с дунавския град, тъй че си има формален "информационен повод" за журналистическата изява. На пръв поглед изглежда, че човекът е воден изцяло от родолюбиви пориви и пръска историчен патриотизъм, макар и в ретрограден клиширан стил. На втори поглед - не е. Миков може да си е родолюбец, ама ретрограден не е.

Напоследък световната политическа PR индустрия стигна до прозрението, че



журналистите пречат досадно много на политиците



Тъй де, с личното си мнение или неудобните въпроси журналистът може да затъмни светлия образ на политика, затова за предпочитане е контактът, в който политикът от първо лице ще излее гладко и подредено ценните си мисли. Интернет даде тази възможност, без да се стига до уморителните обиколки на села и паланки. По тази причина много политици по света си отвориха блогове. У нас също. Но много ли са българите, които ползват интернет? Не. А колцина от тях гласуват? Не много, тъй като това са образовани и информирани хора, които отдавна знаят, че да гласуваш за българските политици, си е живо престъпление. И как родните политици ще осъществят директен контакт с публиката и ще приложат този модерен способ за комуникация? Ами чрез телевизиите и вестниците, разбира се. Когато си в опозиция като Волен Сидеров или Емил Кошлуков може да водиш предаване. Но когато си управляващ, имаш време единствено за вестникарски статии, най-често предварително написани от сътрудник, завършил филология с отличие.

Както винаги, пръв носител на модерното и прогресивното в управляващата коалиция стана НДСВ. От няколко месеца



царистите не слизат от страниците на вестниците



с ударни лични коментари по текущи въпроси. Милен Велчев непрекъснато громи бизнес идеите на БСП, Николай Василев брани администрацията, а Гергана Грънчарова заклеймява горските заменки. Като автори из пресата се изявяват дори второстепенни фактори като Марина Дикова и позабравени като Борислав Цеков. Но пък са феноменални заглавия от рода на "НДСВ като спасителен пояс". Тъй че какво прави Миков ли? Ами PR прави.

Със сигурност се чудите кой ли е този чутовен мозък, измислил PR като Миковия. Не се чудете, все пак министърът принадлежи към партията, която съвсем сериозно обмисляше предизборен лозунг: "Да си върнем Европа". И която не само се качи на трамвая на безумната пропаганда, но и забрави да го членува в тъй трудното откъм граматика послание към Станишев: ""Кучетата си лаят, трамваЯ си върви!". Европа ни спря парите, БСП й се разсърди и го удари на патриотизъм. Вероятно в момента БСП плюнчи химикалите за още много статии, напоени с назидателна историчност към Брюксел. Вероятно още много жълти и червени "коментари" от първо лице ще оцветят по най-различни поводи пресата. Все пак избори идват, думи трябват, а не дела. И не само управляващите, а и опозицията ще похарчат доста мастило, за да сътворят един прекрасен виртуален свят.

А на нас ни остава да поразсъждаваме докъде ще доведе тази форма на комуникация. Ще има ли тя полезен ефект върху избирателя? Едва ли. Четящите хора в България все повече намаляват пред урните. Тези пък, които не четат, едва ли ще се прежалят за подобни писания. Най-много тази комуникация да засили дефектната близост между политици и медии.