През 1999 г. от сърдечно-съдови болести в България умират 73 150 души по данни на Националния статистически институт. През 2007-а те са вече 74 380. През 1999 г. смъртността от рак е 15 956 души. През 2007 г. злокачествените образувания са убили 17 992 българи. На двете заболявания се дължи огромният процент от смъртните случаи у нас и е пределно ясно, че броят на заболелите и починалите ще расте тепърва.

Тази статистика се дължи на много фактори - застаряване на населението, нарастващ стрес, все по-замърсена околна среда, нездравословен начин на живот. Почти отсъстващото здравеопазване е фактор с не повече от 10% тежест, сочи световната статистика.

Единственото, което може, ако не да спре, то поне да намали темповете на растеж на смъртността от социално значимите болести, е профилактиката. Също така на нейната почти тотална липса може да се отдаде и епидемичният растеж на раковите и сърдечно-съдовите болести.

Обикновено се забравя, че профилактиката далеч не се изчерпва с редовно ходене на лекар. Тя има 3 нива - първично, вторично и третично. "Първичната профилактика има значение преди всичко за факторите, довели до отключването на болестния процес", обяснява проф. Любомир Иванов, директор на Националния център по опазване на общественото здраве. Т.е. тя включва всички фактори на околната среда - замърсявания, стрес, храна, пушене, злоупотреба с алкохол и т.н. "Вторичната профилактика насочва усилията към спиране на прогресирането на появило се вече заболяване", казва Иванов. Тук е вече ролята на здравната система - профилактични прегледи и скринингови програми, чиято цел е да се открие рано болестта, така че да се контролира и да се осигури по-добро качество на живот, по-висока преживяемост и ниска инвалидизация. Третичната профилактика пък е рехабилитацията при болни в напреднал стадий.

Естествено, нито едно от трите у нас не работи ефективно. Най-важна и най-ефективна е първичната профилактика "Като цяло най-значими резултати се постигат, когато фокусът е върху нея, т.е. да не се допуска развитието на болестите и да се промоцира здравето", обяснява проф. Иванов. Точно затова тя е и най-трудно постижимата. За да има здрава нация, е нужно хората да са



материално осигурени и с висока здравна култура,



т.е. едва ли не да живеят в перфектно общество, което засега в България е непостижимо. Малко по-лесна и краткосрочна цел би била обаче вторичната профилактика - след като е ясно, че българите се разболяват и ще се разболяват все повече, то поне тези заболявания да се откриват и контролират рано. Засега обаче и тя е почти невъзможна.

По закон всички здравноосигурени са длъжни да се явят на профилактичен преглед при личния си лекар веднъж годишно. Законът дори предвижда глоба до 100 лв. за тези, които не го направят. От своя страна джипитата имат финансов стимул да правят тези прегледи - цели 6.50 лв. на преглед.

През 2007 г.обаче 4.5 милиона граждани не са се явили на задължителния преглед. Няма нито един глобен, а здравната каса постоянно бълва данни за фиктивни прегледи, т.е. вероятно реално миналите профилактика са още по-малко.

Дори и съвестните пациенти обаче не получават почти нищо на профилактичния преглед. Касата плаща за оценка на индекса на телесна маса, психичен статус, остротата на зрението, артериално налягане, ЕКГ, изследване на урина, кръвна захар, преглед на млечните жлези или простатата, цитонамазка и окултни кръвоизливи, т.е. проверка за симптоми на рак на дебелото черво. На някои пациенти се полага и кръвна картина.

Според проф. Иванов този вид профилактична дейност има и някои недостатъци, например недобре подбран пакет, големи интервали между отделните изследвания, липса на показатели като холестерол, триглицериди и др., използване на тестове със занижена достоверност - за окултни кръвоизливи, мануално изследване на млечна жлеза, както и изключването на хората над 65 г. от някои изследвания като цитонамазки, мамографии и прегледи на простата.

Касата плаща и за т.нар. диспансеризация на хронично болни - пациентите имат право периодично да посещават директно специалист по тяхното заболяване, който да го следи и контролира. Касата обаче плаща по-малко за тази прегледи, отколкото за останалите за остри случаи. По тази причина и специалистите често предпочитат, вместо да диспансеризират, да карат пациентите да носят всеки път талон от личния лекар. Освен това "поради ограничения обем прегледи, консултации и изследвания при диспансеризираните лица не винаги може да се очаква



предотвратяване на усложненията от хроничните заболявания",



отбелязва Любомир Иванов.

За профилактиката се грижи и Министерството на здравеопазването. То има 17 програми, които целят осигуряване на промоция на здравето и профилактика на заболяванията. Това са например план за действие по околна среда и здраве, план за действие "Храни и хранене", програма за профилактика и контрол на ХИВ/СПИН и полово предавани болести, програма за ограничаване на тютюнопушенето, програма по психично здраве и т.н. Според Иванов обаче и там все още има редица пропуски. "Сред причините за това са ограничената епидемиологична рамка на някои програми, недостатъчно ефективен популационен подход, недобра координираност между повечето, даже сродни програми, отсъствие на постоянна оценка на резултатите, недостатъчно финансиране на дейностите, недостиг на специалисти за реализиране на програмите, неадекватна подкрепа от страна на другите сектори", казва той.

Иванов смята, че резултатите от профилактиката у нас все още не отговарят на съвременните европейски изисквания. Проблемът не е само в липсата на пари и калпавите правила на здравната каса. Причина са и промените в здравната система - начинът, по който работи доболничната помощ, и липсата на достатъчно стимули за развитие на профилактични дейности. Освен това акцентът винаги е в болничната помощ, над 50% от средствата за здравеопазване отиват там, т.е. у нас се акцентира на лечението, а не на профилактиката. Самите лекари са далеч по-ориентирани към диагностиката и лечението, отколкото към профилактичните дейности. И естествено секторите, извън здравния, които създават риск за здравето, не вземат под внимание последствията от своята политика и



не носят и съответната отговорност



Профилактиката у нас не предпазва никого от нищо. Какъв обаче би бил работещият модел и какво трябва да се направи в България?

"Най-добри модели за профилактика са тези, които използват преди всичко популационен подход заедно с високорисковия, съчетани с мерки за повлияване на основните предпоставки за здраве, с участието на обществените системи и населението", казва проф. Иванов. Това значи организиране на масови скрининги за определени болести, специално наблюдение и грижа за групи, при които рискът от развитие на дадено социално значимо заболяване е висок, плюс образователни програми и насочване на общественото внимание към здравословния начин на живот. Такава интегрирана програма е била развита за пръв път във Финландия преди 20 г., благодарение на която смъртността от тежките сърдечно-съдови заболявания там е намаляла с над 60%.

Най-значими резултати се постигат обаче, когато фокусът е върху първичната профилактиката, т.е. да не се допуска развитието на болестите и да се промоцира здравето. Вторичната профилактика е важна и необходима, но тя няма толкова голям ефект. По данни от мултинационално проучване, проведено през 1998-1999 г. в Германия, Швеция, Англия, Испания, Италия, САЩ и Канада, се установява, че в резултат на мерките за вторична профилактика при хипертоници на възраст 35-64 г. най-висок контрол върху стойностите на артериалното налягане се постига в САЩ при 29% от болните и в Канада при 17%. За европейските страни стойностите са значително по-ниски - около 10%.

За да стане профилактиката ефективна у нас, трябва да се променят няколко неща. Тя трябва да стане реален, а не както сега - формален приоритет. Нужна е ангажираност и подкрепа от държавата, от частния сектор и изобщо - от цялото общество, тъй като рискът за здравето се създава основно извън здравната система. Трябва да се промени и обучението по медицина, така че да се повиши капацитетът на медицинските специалисти за профилактични дейности.

Всичко това обаче може да стане реалност единствено в рамките на добре разработени програми за интегрирана профилактика на болестите. За целта са нужни най-малкото точни данни за разпространението на факторите на риска и на болестите сред населението, въз основа на които да се планира, но каквито у нас няма.

Освен това е установено, че малък брой фактори на риска и състояния са общи за повечето от тези болести. Например въздействието рисков фактор като тютюнопушенето би могло да окаже предпазващо действие върху няколко болести като хронично-обструктивна белодробна болест, инфаркт на миокарда, мозъчен инсулт, рак на белия дроб и др. Затова е нужна и единна и работеща стратегия, която да работи за политики за хроничните болести, промоция на здравето и профилактика на болестите, най-важните от които са сърдечно-съдовите заболявания и злокачествените заболявания.

Но всичко това няма как да стане без съдействие от страна на населението. Което, уви, тотално липсва.