Тази история пръв ми я разправи поетът Иван Цанев. Докато аз самият, възбуден от нейната парадоксалност, я преразказвах на познати, се разбра, че подобен сюжет са преживели още някои хора - лично вече знам за четирима - в същото историческо време, но в различни градове и с подразбиращата се разлика в подробностите. Не искам да споменавам имената им - някои от тях са известни (двама дори са живи), а когато такива неща се случват на популярен човек, винаги ще се намери някои гадняр да каже: "Така му се пада!" Ей-така, просто от глупост и от завист - и без да се замисли, че на никого такова нещо не му се "пада". А може само да му бъде причинено...

Изкушавам се да я разкажа "събирателно" - не защото това ще я превърне в поучителна, а повече за да не забравяме, че онова, което различните режими понякога правят с човека, може да се случи на всеки. Съвпадението на основни моменти от съдбите на тези хора говори, че и орисниците са лишени от въображение, или че



съществуват едни и същи матрици в мерзостта,



или пък че общото време е тласкало хората към общи лекомислия, а доносниците са действали по един и същи "общоприет" начин. За съжаление, точно това съвпадение натрапва печалното усещане, че в подлостта има голяма доза неизбежност и че където и да се намираш, пред когото и да сгрешиш, тя успява да те закове. Ама нейсе...

Много отдавна, преди войната, нашият събирателен герой е бил млад и весел човек, безгрижен и, естествено, непредпазлив, доколкото тогава предпазливостта все още не е била норма за оцеляване. Обичал да се шегува и веднъж фатално се пошегувал, като разказал някакъв анекдот за Сталин и за Хитлер. Вероятно е било около сключването на пакта Молотов-Рибентроп, когато такива вицове се раждали всекидневно. С тази и с други "хуморески" героят ни бил душа на компанията, но в тази компания може да се е числял и неизбежният доносник, който, както се знае, винаги е в точното време на точното място. Доносът кацнал на някое бюро в Обществената безопасност, на младежа му отворили досие и доста по-късно, когато войната се била вече завъртяла, го прибрали и го интернирали. (По-точно нашият събирателен герой го интернирали, но един от прототипите и в лагер го затворили). Това политическата полиция по цял свят го практикува: истинския конспиратор трябва да го разкриеш, после и да го заловиш, че при лош късмет може дори да пострадаш (конспираторите нерядко носят пистолет), докато нищо



неподозиращият симпатяга винаги ти е в ръцете



И много често само затова обира пешкира. Казал някоя смешка по адрес на Хитлер - и хайде на топло.

Но времето на Хитлер изтекло, дошъл новият живот. Много скоро победителите започнали да търсят предатели, провокатори, както и най-обикновени информатори на предишния режим. Взели да раздигат досиетата - в тях са следите. И когато стигнали до досието на нашия герой, там, във въпросния донос, открили и името на вожда и учителя на световния пролетариат - и той осмян, и той подигран. И за това "провинение", на което при Гешев не обърнали внимание, новата власт го погнала веднага. Старият донос се оказал с двойно дъно. Една такава подлост със закъснител, една такава универсална мерзост, едни такива по своему безсмъртни страници - свят да ти се завие...

Героят ни по това време е студент, наваксва пропуснатото, гради планове, полага основите на бъдещето си. Изтупаният от праха донос, обаче, го връща в миналото - пак лагери, изселвания, а после и емиграция.



Борбата за живот най-често обезсмисля живота



Но и четиримата мъже, загазили при онази инвентаризация на старите доноси, са успели да прекрачат на светло. Познатите им твърдят, че те са оценявали абсурдния поврат в собствената си съдба: старата власт да услужи с "изходен материал" на новата, която я е измела. И охотно са разправяли за него. (Всъщност, фактите, които са им открили там, за всеки са били различни, заради виц е загазил само един). С чувство за хумор са разказвали. Но знаем ли нещо за онези, които не са успели да излязат на светло и нищо не са споделили?

Тези истории и варианти на истории приличат на фолклор, а някои от тях сигурно вече и са. Сега си спомних, че някога нещо подобно ми бе разправял покойният Тасо - писателят Анастас Павлов. Но Тасо обичаше да представя прекрасно изпипани измислици за чиста истина, а напълно достоверни случки в устата му звучаха като виртуозно съчинени. Но и в двата случая ти отнемаха желанието да ги проверяваш - така и така животът е пълен с невероятни, направо кафкиански неща, в които изобщо не се съмняваме.

Например, че



всяка власт получава в наследство доносите на предишната



Че всяка власт цени и поощрява подлеца, амбициозния мръсник, баналния осведомител. Че всяка власт на всички нива грижливо общува с тази прослойка, поддържана, за да съсипва живота на другите. И че всяка власт наследява не само мръсниците, но и жертвите на предишната. И точно така ги ползва - едните като мръсници, а вторите като жертви.

Когато преди години в Гърция обявиха, че ще изгорят папките на политическата полиция от времето на диктатурата без да ги четат, един поет писа: "Да затворим прозорците, докато димът от тази хартия не отиде в небето." Помня това, защото преводачката дълго време се мъчеше да смени думата "хартия" - за литератора хартията е материалът, на който доверява словата си. Връзка едва ли не свещена. И нещо в жената не приемаше думата точно в този контекст. А може би въобще не й харесваше идеята хартията да се превърне в дим!

В истории като тази, обаче, "димът" остава. "Изчезва като дим" - казваме за всичко преходно и мимолетно. Но точно този не изчезва. Изглежда небесата не го приемат...