|
| --- |
------
"В автобуса винаги ни гледат лошо", казва 13-годишно момче пред киното в Харингей, Северен Лондон. После изсумтява: "Хората предпочитат да стоят прави, отколкото да седнат до мен". "И на мен ми се е случвало - кима с глава негов приятел, - сядам на пейка и жената до мен става и се мести." Зад двамата се мотае млада майка с количка. Иска да мине, а младежите й пречат. Но стои и чака и нервничи.
Най-големият страх на обществото е мъглява и променлива величина. Понякога е войната, друг път - бедността или болестите. Преди 30 години съвсем възможно е да са били акулите. Днес все по-истински се очертава страхът от децата. Не вашите деца. Децата на всички останали.
Тази седмица по екраните тръгва хорър-филмът "Децата". В него снежната Коледа на две млади, модерни двойки се превръща в кървав панаир, когато извадените им като от реклама на "Гап" хлапета прихващат някакъв вирус и започват да убиват наред. Логото на филма е: "Вие им дадохте живот. Сега те ще ви го отнемат." Деликатно казано, нали?
Но съвсем навременно. "Децата" е пикът в поредица от подобни филми, в които всеобщият кошмар на младостта заплашва не само самите младежи, но и възрастните. В един противоречив клип трима мъже описват децата като "паразити", "вредители" и "диви, жестоки и безмилостни", след което откриват стрелба напосоки, целейки хлапета по улиците. В случая обаче става дума за интернет реклама на благотворителната организация "Барнардо'с". На края на клипа глас зад кадър казва: "Страшното е, че всяка реплика от този клип е взета от реални коментари в сайтовете на британските вестници на тема деца. Присъединете се към нашата кампания срещу демонизирането на децата..."
Същите коментари има и в анкета на YouGov, според която почти всеки втори (49%) смята, че децата стават все по-голяма заплаха за самите себе си и за възрастните, над една трета (35%) твърдят, че "днес улиците сякаш бъкат от деца", а 43% са на мнение, че "трябва да се направи нещо, за да се защитим от децата".
И така, оставихме всичко по-ценно по себе си у дома и излязохме да повисим с хлапетата, за да установим дали те забелязват това отношение и как го възприемат. В 4.30 следобед, в един студен зимен следобед откриваме, че тротоарът пред киното в Мъсуел Хил, Северен Лондон, гъмжи от двайсетина младежи. "От полицията ли си? - пита ме едно момче, щом вадя тефтера. - Да не би да го арестуваш?"
В този текст ще има много "едно момче" и "едно момиче", защото бяхме толкова нервни, че не успяхме да сложим на всички цитати имена. Освен това опитвали ли сте да интервюирате 20 хлапета едновременно и на тъмно? Не е чак филм на ужасите, но пък не е и толкова далеч от това. Бяха 13, а понякога ставаха 14 и всичките записаха имената си в тетрадката. Та, не задължително в този ред, говорихме с: Лайл, Абигейл, Саманта, Сафрън, Том (Красавеца), Стефан, Мили, Чарлз, Луис, Оскар, Джо, Патрик, Дилелиса, Сойон, един нарисуван наопаки космонавт и Йован (всички с прилежащите им фамилии).
"Ако някой дойде и се оплаче, че вдигаме шум, ще млъкнем - вика едно момиче, - но когато хората само ни гледат лошо..."
"Седяхме си ей там - добавя момче. - Някаква жена повика полиция. 5 минути по-късно всичките ни преместиха".
"Най-лоши са старите - казва друг. - Но тия на средна възраст са още по-лоши. Или пък младите. Майките с колички. Стоят зад теб пет минути и даже не казват едно "Ако обичате". Нито се махат, нито нищо. А ти даже не усещаш, че са зад гърба ти. Разбираш чак като се обърнеш, а те те гледат лошо."
"Все ни изритват от магазините. Оставят всички да ни пререждат".
"Ето онзи магазин там. Продавачът даже ритна едно момче".
"Ти не беше там. Аз бях".
"Никой от нас не върши нищо лошо. Други го правят, но ние - никога. Някои се замерят с кал и какво ли не".
"Но не замеряме другите, а себе си".
"Само че понякога улучваме някой от тях".
"Като вчера. Ударихме я, без да искаме. Всички се замеряха с кал. Някаква жена минаваше покрай нас и после се разкрещя като луда".
"Тук сме на сигурно място. Ако слезем надолу, може и да ни бият".
Трябва да тръгнеш из града да търсиш хлапета, за да разбереш колко всъщност са маргинализирани те. Не могат да влизат в кръчмите. Изритват ги от моловете. През лятото могат да висят по пейките в градинките, но през зимата няма родител, който да пусне 20 от тях в хола. Затова се шляят, но често не нарочно.
"Гледах една статистика - казва едно момче, - според която хората смятат, че младежи на наша възраст са виновни за 50% от престъпленията. А то не е вярно. Много по-малко са".
Умно хлапе, което и да беше. Защото това 13-годишно момче цитира доклада за престъпността във Великобритания за 2006 , според който обществото смята, че всяко второ престъпление е извършено от млад човек, докато реалната статистика е по-близо до 12%. Нещо повече - според официалните данни младежката престъпност спада. Ако миналата година 93 601 лица на възраст 10-17 г. са били обект на правосъдната система, то за 2006 г. броят им е 103 955.
Децата разказват, че често ги разпръскват от полицията или ги претърсват. "Непрекъснато ни претърсват - казва едно от тях. - На 5 минути. Непрекъснато."
"Но никога не откриват нещо", добавя момиче. Звучи ни доста по-мъдро и отегчено за 13-годишно хлапе.
Д-р Стюарт Уейтън е директор на групата "Поколенчески проблеми на младежта" и автор на книгата "Страх от деца: вечерен час, престъпност и регулация на младите хора". Според него хората се вманиачават все повече в собствените си деца и все повече пренебрегват чуждите. Оттук според него идва и нагласата да се страхуваме от другите деца и едва ли не да им желаем злото.
Друг психолог - д-р Дороти Роу, автор на книгата "На какво да вярвам?", смята, че страхът на възрастните от децата не е нищо ново, даже и в киното. "Същите дискусии се водеха и през 50-те - казва тя. - Тийнейджърите винаги ще са тийнейджъри. На 15 години девойките вдигат доста шум около себе си и не обръщат внимание на другите. Ако не си една от тях, може да бъде и доста стряскащо." И д-р Роу обаче признава, че сега пропастта между поколенията е особено голяма - "Аз съм на 77. Бях тийнейджър, преди тийнейджърите да бяха измислени. Ние трябваше да се обличаме като нашите майки. Влязохме в средната възраст някъде на 12."
Днес - с Facebook и Twitter и с възможността да отмъкнеш джобните на другарчето си с един MMS, 12-годишните съществуват в светове, които често са непонятни дори за 25-годишните. Днес филмите на ужасите с деца не експлоатират тяхната различност като пролука към паранормалното, както беше навремето. Днес ужасът е вкоренен изцяло в социални, а не свръхестествени сили.
Какво да правим сега, когато Великобритания дружно кърши ръце за бебето П., Шанън Матюс и поредното малтретирано дете? Може би трябва да се съгласим донякъде с "Барнардо'с", че разбиранията ни за децата са пълна бъркотия и нямат никакъв смисъл. Като индивиди децата са нещо безценно, което трябва да бъде закриляно. Но като група - като тълпа, те предизвикват страх. "Много възрастни се страхуват от децата - размишлява един от нашата групичка. - Но на мен не ми се струва, че сме чак толкова страшни." "Да - съгласява се друг. - Би трябвало да се замислят колко всъщност деца са направили нещо лошо. Защото и ние можем да кажем, че трябва да се страхуваме от възрастните, защото много възрастни правят престъпления. Но така няма никакъв смисъл."
Браво. Те всичко са разбрали. Защо ние не можем?
|
| --- |
