|
| Димитър Денков |
Понеже гледката е скверна и скучна, душата ти напуска кирпичената къща. Рейва се над места, където никога не си бил - от Дуранкулак до Габрене, от Балей до Резово. Припява: "Миилаа Роодиноо, ти сии зеемен рай..." После в разговор с посестримите си научава, че напоследък подобно нещо са разбрали подобни души в подобни тела в подобни села. Ето какво:
Ако си стар и те убият на село, не е никакво чудо.
Разчува се след седмица. Смъртта ти не предизвиква истерия. Няма протести срещу несигурността на живота в селото ти. Твоите връстници, безпомощни, преживели и лъгани какво ли не, не организират шествия за максимални присъди. Не се събират пред парламента с искания за осветление и наблюдателни камери из по-опасните места. Че кои в селото не са такива? Никой не се сеща за смяна на политическия модел и за запазване на най-природното у човека - живота, и най-природното в обществото - селото. Няма парламентарни прения и подписки за оставки на министри. Убийството ти е извън "дневния ред на политическите сили и гражданите". Не трогва нито наши, нито европейски чиновници, камо ли комисар за правата на потребителите. Навсякъде стават такива случайни неща. Виж, най-голям проблем е корупцията на всички равнища и във всички власти. Поради което трябва да се преразгледа Наказателният кодекс, но не и заради тебе. Случаят ти е битов, с елементи на обществена опасност - разгорещява се в кръчмата ви излишният спор за смъртното наказание. Някои даже повтарят Кант, без да са чували за него: щом хора постъпват като зверове с човек, са се отказали от всякакви човешки права. В Европа обаче не съдят на смърт, убиват хуманно дори животните. Нека се заканват близките ти, че сами ще свършат тая работа "като в Америка" - току-виж осъдили тях.
Ако си стар и те убият на село, мигом схващаш,
че осъденият всъщност си ти. Както е осъдено и селото ти. В новините то влиза рядко, през криминалната хроника: там споменават теб - убития, но най-вече тях - убийците. Те невинаги са крадци. Може да са ти синове, внуци, роднини, може да са напълно непознати пришълци, като Момата, дето признал, че убил пет-шестима из цяла България. Прочува се селото и по празници, когато се показва "жива" традиция: зарязват лозя, жънат първи сноп, пекат Гергьовско агне, месят Коледна пита, играят кукери. Или с репортаж: завеян от ветровете в икономиката и главата си островитянин - англичанин, японец - купил къща; радва се на запазена природа, бягайки и той от сънародници. Тогава разбираш, че твоето убийство се предхожда от убийствено пренебрежение към всекидневието ви: и ти, старият, и то, селото, сте безинтересни. Рядко се обсъжда животът ви, запуснатите ниви, стоките в магазина, електроснабдяването, водата, отоплението на хора - и животни - през зимата. Почти никой не пита кмета за търгове, за проекта му да обърне училището на хотел, детската градина - на гъбарник. А и за влака, който отдавна не спира на вашата спирка, изтърбушена като останките от ТКЗС-то. Никой не говори и с библиотекарката за култура и книги в читалището. Тя сигурно ще те спомене сред участниците в някогашното голямо четене, в сравнение с което днешната телевизионна акция е нелепа, тъкмо защото рекламните й тарифи за пет минути надхвърлят годишна библиотекарска заплата. Даже полицаите от твоето село не пушат пред министерството. Как да стигнат дотам, като не смогват да обиколят няколко села? И да обикалят, обирите са тъй обичайни, че отбелязват само тия, при които къща бива срутена до основи, а дворовете и оборите - празни като след война. Или като след катун, както казваш с осъдителна етнополитическа некоректност.
Ако си стар и те убият на село, се радваш.
Особено щом си представиш, че крадците можеха да ти строшат кръста с мотиката. Смъртта е отървала и теб, и близките ти от тегобите с транспорта до окръжната болница; от смутените обяснения на дежурния лекар: случаят е "за София", кръвта върви 1000 лв. литъра, старият бездруго е пътник. Радваш се, че си спестил притеснения за децата и внуците. Как да зарежат работата си в наш или чужд град? Леко ти е, че си избегнал разпити от дознатели, заплахи на среднощните гости: "Аха си гъкнал на ченгетата, теглим ти тоя път ножа". Затова е щастие, че си умрял сега. Е, малко е тъжно, че няма кой да те опее, защото и поп си нямате. Но ти все си се присмивал на бабешките вярвания, че след смъртта се отивало в по-добър свят. Сигурно си прав. Няма такъв - този, в който беше, е единствен. И самотен. Като теб и селото ти. Това обаче го прозираш едва накрая, когато душата ти се разтваря сред толкова много души с толкова сходни съдби.
А на вратата ти изтлява черната пеперуда от евтин плат, никой не се стряска от некролога ти. Къде по-стряскаща е черната завеса над мястото за България в някаква чекия в Брюксел, за което тъй разгорещено сега спорят в кръчмата ви, забравили за теб.
.
