Доайенът на българските журналисти Петко Бочаров станал на 90 години. Ала неостаряващият дух е по-важен от годините. Каквото и да сполетяваше Петко, той казваше "Е да, ама не!"

Когато постъпих в БТА, озовах се в една стая с Петко, юрист, зачеркнат естествено, а после щяха да го зачеркнат и като преводач на БТА. На Великден тримата от партийното бюро на БТА излезли от кръчмата на журналистите на ул. "Граф Игнатиев" и видели Петко и Дорчето със запалени свещи пред черквата на улица "Калоян". Всеки от тримата си казал: "Ако аз не издам Петко, другите двама ще го издадат и аз може да си изпатя, че не съм го издал." Свикали партийно събрание да уволнят Петко, после решили да го пратят кореспондент в Силистра, откъдето нашият заточеник Петко остана с отлични спомени.

И тогава (както сега, заради военната акция на Израел в Газа) се говореше за несъразмерните контраудари. Петко обясняваше много картинно:

- Виж, Джей (той ми викаше Джей), аз като ти шибна един шамар...

- Защо?

- Примерно казвам. Казус. Като ти шибна един шамар, ти ще ми забиеш един юмрук, нали?

- Да.

- Добре. Но ако аз ти зашия един шамар, а ти извадиш пистолет и ме застреляш, това е несъразмерно. Схвана ли?

- Схванах.

- Виж сега - каза Петко, застана пред бюрото си и трупешката (отскок с двата крака едновременно) кацна на бюрото. - Ти можеш ли го това?

Мога, казах аз, но се оказа, че не мога. Няколко сантиметра не ми достигнаха; препънах се на ръба на бюрото, приземих се не на стъпала, а на коленете си и ги натъртих.

После яхнахме джилерата (Петко имаше италиански мотоциклет марка "Джилера") и отидохме в Дианабад. Тогава правеха състезания между трудови колективи и така Петко и аз клинчехме от работа. Петко го сложиха в групата на ветераните (над 30 години), но Петко дойде при нас, щото "Не ща с тия старци".

Петко го пришиха към сенатор Елендър да го съпровожда в България. Сенаторът беше трогателен старец, обикаляше света и пишеше доклади, които никой в Конгреса не четеше, защото знаеха, че в Африка го дърпали да не слиза от самолета, навън антиамериканските демонстранти размахвали юмруци, а Елендър се опъвал: "Пуснете ме да сляза. Вижте как ми се радват хората." В кадилака по пътя за Пловдив Елендър се учудил, че колежанинът Петко говори английски без акцент, а Петко отвърнал: "Аз да не съм от Догпач." В "Хералд Трибюн" на последната страница имаше комикси и ние с Петко не пропускахме комикса "Ли'л Абнър", където действието се развива в затънтения Догпач. От този миг нататък сенатор Елендър за щяло и не щяло казваше "Ха! Догпач!" и се заливаше от смях. Догпач беше по-хубаво намигване от турския клозет на картата на Европа.

Когато Петко превеждаше Карл Сандбърг, ние - Петко, Тошо, Кръстан и аз - сядахме да умуваме как да се преведе заглавието "Rootabaga Stories". Даниела ни носеше кафета, Аглика ни се смееше и накрая одобри заглавието "Приказки от страната Алабашия", където героите са Няма Дакажа и Дайми Брадвата.

После Петко каза:

- Джей, ще ходиш ли на конната база "Хан Аспарух"? Хайде и аз.

Когато отидохме, треньорът Фратев го нямаше. Той ми даваше кон Балатон, за когото носех бучки захар в задния джоб на брича, поради което Балатон ме приемаше със снизходителното презрение на състезателен кон, носещ ездач, който седи на гърба му като чувал картофи. Балатон игнорираше погрешните ми команди, знаеше паркура отлично, кое препятствие след кое да прескочи и как да си разчете крачките. Викаха му коня професор.

Петко трябваше да язди Балатон след мен, но понеже не искахме да отсъстваме от работа повече от три часа, Петко каза:

- Дайте ми друг кон.

Жокейчетата се спогледаха дяволито. И казаха:

- Добре. Кон Булдог.

Също като моя Балатон Булдог беше голям и силен, само че неездитен, понеже захапваше мундщука на юздечката и ставаше неуправляем. Булдог и Петко подминаха манежа, излязоха на пистата и Булдог, за да хвърли Петко, направи всичко, което сме виждали на родео. Петко, за изумление на жокейчетата, не падна от седлото. После Булдог се понесе в бесен кариер по пистата и след десетина обиколки спря запенен и обуздан от Петко Бочаров, кавалерийския поручик от Първи конен полк.

Аз заведох Балатон в бокса му, разседлах го, хукнах да поздравя Петко. Изненадващо Балатон, конят професор побесня. Захапа ме за дупето (в задния джоб на брича ми бяха бучките захар), хвърли ме на сламата, изправи се на задни крака, но не ме стъпка, искаше си бучките захар. Дадох му ги и той се успокои.

После се върнахме в БТА с Петко, който вече не караше джилера, а фолксваген.