|
| Евгений Босяцки |
- Любовта към книгите ли ви насочи към илюстрацията? Или обратното - визуалната интерпретация на текста ви запали по литературата?
- Бях може би втори клас, когато прочетох първата си книга - "Робинзон Крузо". Знаменателна в живота ми обаче се оказа 1944 г. Бяхме евакуирани в едно севлиевско село - Столът. Там беше и семейството на писателя Николай Ракитин. Та голямата му дъщеря Светла една вечер ми прочете безсмъртното стихотворение на Димитър Бояджиев "Писмо" ("Все така съм тъжен, Люсиен...") Така ме впечатли... все едно ми се отвориха небесата. Няколко дни след 9 септември пък се запознах с поемата "Септември" на Гео Милев. Още веднъж нещо се преобърна в мен. И... край! Вече не можех без словото. Днес дори не гледам телевизия, убежището ми е литературата. Смешна ми е сега тази кампания "Четяща България" именно защото чета много и зная, че възприятието на текста е чисто субективно и всеки си има любими автори, съобразно собствения си натюрел. За мен най-хубавата книга е "Под игото" на Иван Вазов. Но пак казвам - за мен.
- Като че ли най-много сте илюстрирал поезия...
- Една част от творчеството ми е лирична, другата - епична, а третата част е свързана със селото. Станах художник като рисувах селяните по нивите в село Бериево, където моята съпруга имаше къща. Но някои от най-първите ми рисунки, още от 40-те години, са на любовна тема. Най-близо до нея е поезията. Така започнах да илюстрирам стихотворения. Най-много книги съм правил на Павел Матев. Илюстрирал съм Николай Зидаров, Вътю Раковски, Христо Смирненски, Венко Марковски, много, много други, най-различни като светоусещане поети. Никога обаче, за разлика от някои мои колеги, не съм се ръководил от това дали е известен или не. Във всяко произведение можеш да намериш мисъл и чувство.
- С какво е по-трудна илюстрацията от традиционната композиция?
- Литературното произведение предполага съвсем друг простор на мисълта. Да прочетеш текста, да го осмислиш, да се запознаеш с идеите, с чувствата на автора и да ги интерпретираш по свой начин. Когато илюстрирам, аз не просто копирам текста, това е глупаво. Аз се опитвам да пресъздам климата в поезията. Докато при романите трябва по-отблизо да следиш текста. Най-любимият ми български белетрист е Емилиян Станев - имах щастието да илюстрирам "Легенда за Сибин", после "Антихрист". Последната все още чака издател.
- Напоследък жанрът като че ли изчезва у нас?
- Вярно е. Изчезва, защото с настъпването на демокрацията се ликвидираха българските държавни издателства, които даваха хляб на много художници. А съвременните частни издателства предпочитат да си спестят хонорара на илюстратора, тъй като той оскъпява книгата, а тиражите са ограничени. Навремето съм правил книги на наши автори с тиражи от по 26 000 и пак свършваха до седмица. Сега се пише предимно за мафията, за убийства, даже рисувах две такива книги, но там, където ми е силата - изящната художествена словесност, нещо не се котира. А и, честно казано, не ми е приятно, че като излезе сборник с мои илюстрации, критиците пишат за поета, а за мен - нито думичка. Нали книгата е цялостен продукт, нали е симбиоза между слово и визия?
- Кои бяха големите ви учители в илюстрацията?
- Илия Бешков, Борис Ангелушев, Георги Атанасов, Илия Петров, Николай Райнов, Иван Милев (любимият ми художник). От Бешков излезе цяло талантливо поколение - Христо Панайотов, Мана Парпулова, Иван Кирков, Златка Дъбова и т.н., които дадоха един нов вид на книгата. Страхотни илюстратори имахме. За да рисуваш обаче трябва да си майстор. Аз постигнах линията си благодарение на моя проф. Георги Богданов, който ми казваше: "Ако искаш да станеш добър художник, трябва да правиш много скици". Започнах да правя десетки, стотици, хиляди скици и то се получи. Рисунката, която е в основата на илюстрацията, иска много точна ръка и лаконична линия. Така изработих почерка си.
- Вие сте художник с изключително характерен маниер. Копират ли ви?
- При това много некадърно! Преди години пресичаме с дъщеря ми градинката пред "Кристал". Наредили художниците картини, заглеждам се и виждам - мои рисунки. Доста неумело възпроизведени, а отдолу стои подписът ми - фалшифициран естествено. Питаме ние: "На кого са тези рисунки?" - "На Евгений Босяцки", отвръщат. "Ама оригинал ли са?" - "Естествено!" - "А вие познавате ли автора?" - "Ами че как - вика младокът, - първи приятели сме. Лично от ателието му ги вземам и ги продавам". "Можете ли да ме запознаете с него?" - питам. "То той днес май няма да минава" - заусуква младежът. "Е, имате късмет - минах!" - рекох. Та така. Като ще копират, нека копират, но да го правят професионално и да посочват, че е копие.
- Кое пречи на младите ви колеги да си изработят собствен стил?
- Мисля, че Художествената академия вече не е същата. Навлязоха хора, които не станаха такива преподаватели, каквито бяха нашите. По мое време бяха Дечко Узунов, Илия Петров, Веселин Стайков, Илия Бешков, Иван Ненов, Георги Атанасов - най-големите! И всички те се грижеха да станем художници. Богданов идваше в 7,30 сутринта всеки ден и си тръгваше вечерта. Иван Ненов не ни даваше да четем вестници даже през междучасията, защото искаше максимално да се съсредоточим върху това, което работим в момента. А днес нито преподавателите наглеждат студентите, нито пък те ходят на занятия. Всеки отбива номера. Затова има не знам си колко Румен Скорчевци и Светлин Русевци.
- Това не е ли част от цялостното обезценяване на културата?
- Аз съм възрастен човек, но имам нюх към съвременното. Не отричам новите техники, новия подход към пластиката - има материали, за каквито навремето не сме и мечтали. Тъкмо затова се възмущавам, когато някой безсрамник тръгне да говори - както често се случва и за съжаление тези хора са най-популярни в медиите, - че нашето изкуство е остаряло, че сме назад. И младите момчета го слушат. Вместо прилежно да се упражняват с молива и четката, започват да правят разни там инсталации, пърформанси и бог знай какво - дори не ги разбирам тези глупости. Вижте онзи простак, който изтипоса България като тоалетна! Това е обида и аз в един от редките случаи съм съгласен с острата реакция на политиците. Макар че тя се раздуха като цензура, което направи на онази гавра такава реклама, каквато не заслужаваше. Да мислиш, че може да покажеш всякаква гадост само защото си творец, означава да нямаш нищо общо с това понятие. Неудобно ми е да му кажа името, но един български художник веднъж изложи в чужбина изпражненията си.
- Има ли развитие проектът ви "История Славяноболгарская"? Отделихте 13 години за преписа и илюстрирането й.
- Надявах се, че с това издание и ще повдигаме националния си дух, и ще оставяме добро впечатление у чуждестранните гости. Книгата съдържа повече от 300 илюстрации. И е придружена от англоезично приложение, което обяснява съдържанието. В момента стои в сейф. Никой не прояви интерес. Когато я показах през 2002 в НДК, сегашният президент Георги Първанов уж се ентусиазира, уж щяхме да я тиражираме за представителни цели... Нищо! Струва ми се, че има хора, които пречат. Не искат да излезе. С една дума, смятам, че причините са политически. Сигурно защото "Историята" е прекалено българска и национална! Част от изрисуваните събития - има и сцени от турското робство, показват достойнството на българския народ, което няма да се хареса на някои управляващи. Мъчно ми е, защото нас непрекъснато ни унижават европейците. На Запад също много неща не са им наред, защо непрекъснато в нас гледат? За съжаление българското правителство е от хора, които и аз не мога да разбера - вместо да тропнат по масата и да кажат: "Да, ние сме по-бедни, но не е вярно това и онова, не е вярно, че се краде и се лъже, ние работим, имаме успехи..." Но и да се махнат те, ще дойде някой друг такъв. На село хората към дома си градят пристройки - обор, плевник, кухня, а ние си съборихме цялата къща до основи, за да строим друга. Нищо не очаквах от демокрацията и нищо не получих от нея!
- Как ще отбележите 80-годишнината си?
- За съжаление не успях да наема художествен салон за рождения си ден през месец май. Изложба ще имам чак на 3 ноември в галерията на СБХ на "Шипка" 6. Като доводът на колегите беше, че често правя изложби. Ами, дай боже всекиму! То, и да я направиш... вече няма кой да откупува нашите работи. Колекционерите се насочват от определени кръгове към определени автори. Най-важното е да си свой човек в привилегирования списък от десетина имена. А нашият труд изисква да купуваш материали, които са скъпи, да плащаш наем за ателие, да си пласираш изкуството. Аз съм в края на кариерата си, но все повече млади художници не издържат на напрежението. Умират - кой от сърце, кой от рак, кой от инсулт...
за облаги и привилегии. 80 г. са това, не е шега работа.
)