Ако Айнщайн беше на семинар, където се бистри икономическата криза, щеше да се засрами от твърдението си, че Бог не играе на зарове. Играе и още как - при това все хвърля дюшеш, поради което нещата се нареждат все по-добре в отиващия към съвършенството си свят. Дори китайският йероглиф доказвал това: той означавал също така и възможност.

Тая премъдрост, родила се със сигурност в някой "тренинг за лидери" като начин да се разсее характерната за подобни мероприятия скука, бе изтърсена за пореден път от министър Орешарски на конференция, наименувана с чудесен девиз: "Йероглифът на кризата се чете и като възможност". Тази мисъл отдавна се върти из неговото министерство, само дето понякога йероглифът се представя и за японски. Бодрият пример с йероглифа изпъстря и публицистиката на пишман икономисти, които по такъв хитър начин изразяват вярата си в оздравителното действие на кризата, която трябва да посрещнем едва ли не с радост. Защото щяла да отсее болното от здравото както в икономиката, така и в живота. Подобни ведри мотиви се пускат все по-често в публична употреба, което налага поне две забележки.

Едната засяга историята на понятието. Всеки, който съвестно е изучавал трудовете на председателя Мао и други класици на китайската мисловност, със сигурност може да твърди, че йероглиф за криза като възможност се явява изключително рядко, обикновено при превод на първичното значение на гръцката дума, преминала в по-новите европейски езици през латински, а след това и в китайски.



Криза именно в гръцкото си първозначение



означава точката на крайно напрежение след опасно развитие с две възможности - по-рядко възход, по-често - катастрофа. В подобен смисъл се появява йероглифът през тридесетте години на ХХ век, за да представи икономическата криза като характеристика на капитализма, чийто социалистически край е и възможност за оздравяване. Затова е добре при позоваване на китайския опит да се държи сметка за тази общо взето лесно обяснима заемка от европейската езикова и политическа среда. Не е речено, разбира се, министри и икономисти да са вещи в синологията. Но все пак е редно те да не пробутват плоската си идеология, минаваща за особено достоверна с това, че йероглифи на мъдрия китайски народ подкрепят правотата на възгледите им. Именно в тези възгледи липсва какъвто и да е намек за тяхна вина, както и за съчувствие към тези, които действително страдат от кризата. Още по-малко липсват намеци за възможни китайски практики, които провеждат и най-десните правителства днес, одържавявайки банки и наливайки милиарди в националната икономика.

Но тъй като нашето правителство минава за ляво, пък и национална икономика по същество няма, у нас сякаш е излишно да се предвиждат както американски и европейски, така и китайски мерки. Макар някои от последните да са далеч по-интересни от измисления йероглиф. И без да е кръвожаден, човек тук се сеща например за смъртното наказание, с което в Китай далеч надхвърлят препоръките на ЕС и американските посланици у нас за борба с корупцията. Как стоят обаче нещата с този йероглиф, който в Поднебесната империя датира още от времената на Конфуций - на семинари никой не обсъжда. А би било тъй интересно дори само с това, че ще отговори на масовите очаквания.



Втората бележка засяга историята изобщо.



Лесно е да се каже, че икономическите кризи са циклични и след спадове винаги идва възход в "макроикономически" план с такава необходимост, с каквато в умерените географски пояси след зимата идва пролет. Въпросът обаче е какво става по време на криза с "народните маси", а не с икономическите категории. Въртим ли се в тях, оставаме слепи към човешкото страдание. То твърде лесно се прикрива с приказки за единение, спокойствие и стоическо търпение - все утешения, които изразяват бездушие спрямо страданието. И то почти винаги от тия, които са го предизвикали и които сякаш страдат повече, защото са загубили милиони, докато "обикновените хора" губят само стотици. Поради това в представянето на минали кризи се пропускат техните най-чести исторически следствия. Както и направил на споменатата конференция министър Орешарски, като пояснил мнимия китайски йероглиф с бегла историческа разходка из тридесетте години на ХХ век. Тогавашната криза била укрепила българската икономика и я извела сред най-проспериращите двадесет в света. Тази заблуда за цветущата България през щастливите предвоенни години днес е не само глупаво уязвяване на последвалия след войната социализъм. Тя е опасна, защото пропуска един твърде едър факт: пропуска самата война, отнесла милиони животи, разрушила стотици икономики и петдесетина столични центрове, сред които и този на София. Тъкмо това е напълно реален изход от всяка икономическа криза, а не само последица от политическата злонамереност на диктатори и присъщата добродетелност на демократични правителства. Разбира се, сега такава война никой не очаква. Но тъй като именно войните са многократно изпитван начин да се излиза от икономически кризи, добре би било да не се забравя историята с помощта на подлата констатация, че вече две поколения в Европа живеели в мир. Това ще ни позволи честното признание, че поне за някои - хора, икономики, държави - икономическата криза означава и реализиране на най-опасната възможност. Ако не вярвате, питайте онзи наш шофьор, който чака сега смъртната си присъда в Иран.