Аз съм воин. Всекидневно водя битки срещу надзъртащото насилие, страха, предразсъдъците, невежеството и апатията. Но аз имам велики съюзници: Интелигентността, Любопитството, Родителската подкрепа, Индивидуалността, Творчеството, Вярата, Любовта и Смехът - всички се стичат под моите знамена и с тяхната подкрепа съм непобедим... Аз съм учител... и всеки ден благодаря на Бога за това. (Из есето "Аз съм учител" на Джон У. Шлатър)



Новият модел за кариерното развитие на учителя ми предлага да стана учител методист. Защо не? Имам професионална квалификация (I клас) и достатъчно педагогически стаж. А може би главен учител? В най-лошия случай - старши учител... И така ще прибавя към заплатата си между 50 и 250 лв. В замяна на това ще помагам на по-младите си колеги (ако се излъжат да припарят в училище) да навлязат в професията и (ако са много, ама много куражлии или им липсва друга перспектива) да останат в нея. Освен това ще "систематизирам информацията за проведените класни и контролни упражнения, за входните, междинните и изходните нива". Ще водя куп документация за работата на групата учители, които преподават същото като мене. И всичко това - наред с проверките на писмени работи, оценките, които трябва да нанасям периодично в бележниците на учениците, отсъствията в дневника. Няма как да не избера. Защото, както твърди председателят на СБУ Янка Такева, "не може един учител да започне като учител и да се пенсионира такъв".

Аз обаче искам да си остана учител. Но без пагони, които да ме притискат. Защото, макар и воин, не искам да воювам за изгубени каузи. Не искам да пилея сили на фронта на бюрокрацията и на административното скудоумие.

Какво печелят учениците от това, че им преподава учител, чиято енергия е до капка изцедена от геометрично нарастващата документация в българското училище? И без това повечето ми колеги признават, че не им остава нито време, нито желание да четат книги след войната на нерви в училище и счетоводните им усилия на класни ръководители. Повечето ми колеги прекараха цялата си междусрочна ваканция в нанасяне на десетките текущи оценки в бележниците. И в броене - да не би случайно да има разминаване в бележките или, не дай си Боже, в отсъствията. А можеха да "заредят батериите си" - да почетат, да обмислят бъдещи уроци, да споделят интересни идеи.

Ето затова няма да тръгна по стълбицата на кариерното развитие - "нагоре по стълбата, която води надолу" (Бел Кауфман). А на младите колеги ще помагам, както съм помагала и досега. Както и на мен са ми помагали. Без някой от нас да е вземал пари за това. Още повече, че на начинаещия учител му е много по-необходимо да не прекъсва връзката си с академичния дух, в който е възпитан, а това може да стане само чрез организирана от държавата квалификационна дейност в специални звена, свързани с университетите. Не да го наставляват одаскалени хора, внушаващи му страх, колчем се обърка и си "нанесе урока" в погрешната графа на материалната книга.

В момента каквото и да се случи, учителите знаят, че те ще го отнесат: от учениците, родителите, началниците, медиите. В интернет постоянно се въртят клипчета от рода на "Ученици бият учителка по английски" или "Ученици се гаврят с учителка по физика". Техните автори се гордеят с това, че са герои в подобни "екшъни". И няма правила, които да защитят достойнството на учителките. Напротив, отвсякъде ги дебнат, за да ги засипят с обвинения, че са позволили "децата" да ги направят за смях... Обществото ни тревожно се пита откъде е тази агресия в последно време у младите хора. А те са същите "деца", на които никой за нищо не е търсил отговорност.

Няма да сложа пагоните. Защото просто съм един от многото самотни воини на онова, което представлява българското училище днес. Но живея с надеждата, че на мястото на пагоните понякога има невидими криле.