|
| --- |
За 19 години учителстване многократно съм се сблъсквала с един основен проблем - децата бързо се разочароват от ученето. И постепенно се убедих, че в основата на този процес са три фактора. Първият - общественото отдръпване от образования човек като ценност. (Изключение - престижно е да си адвокат или компютърен специалист). Вторият - липсата на адекватна подкрепа в семейството. Третият - неясните цели пред образователния процес и усложнените му връзки с реалния живот. Въпреки многобройните изявления в противоположен дух в българската образователна система продължава да владее академичен стил на преподаване и на изготвяне на учебната литература.
Естествено е родителите и учениците да са особено критични към учебниците и техните автори. Докато упреците към учителите извират от взаимоотношенията в класната стая, учебникът илюстрира черно на бяло сблъсъка между детето и системата. Особено когато се предлага подобен начин за връзка с живата реалност:
"Отдолу иде джип "Мицубиши" с яка броня, с прозорци скришни. Всички по пътя той изпреваря.
- Но на кого ли е! Кой ли го кара?
- Вълчо го кара. Свири и гази!
- А в колата коя е тази?
- Лиска е вътре. И много иска на мис-конкурса да стане миска.
- Давай, Вълчо, и наддавай златна пара звънка - мис да стане твойта Лиска, гиздава и тънка!"
(учебник по музика за III клас на издателство "Булвест 2000", автори са Генчо Гайтанджиев, Мария Попова и Пенка Младенова)
Не е нужно да се изброяват други примери от този род. Будят смях, а навеждат на сериозен размисъл. Но по-значимите измерения на сблъсъка между детето и системата намират отражение в учебните програми. В тях се корени истинската причина учебниците да са трудни и неразбираеми.
Нещата започват да се изясняват в доклада на Сметната палата за одита на дейностите по контрол и оценка на качеството на училищното образование в периода 2005-2007 г. Там е записана следната констатация: "Няма създадени единни стандарти, които да регламентират какви и колко знания и умения следва да притежава ученикът, за да получи оценка с определените качествени и количествени показатели." И малко по-нататък в същия документ: "Въпреки че в областта на училищното образование е изградена и функционира система за вътрешно оценяване, липсата на единни стандарти за оценяване не позволява да бъдат обективно измервани знанията и уменията на учениците."
За какво става дума всъщност?
Според Наредба №1 за учебно-изпитните програми за държавните зрелостни изпити зрелостникът трябва да притежава следните литературни компетентности:
- Разбира условния характер на художествената литература;
- Познава посочените автори и творби и свързаните с тях процеси в българската литературна история;
- Притежава знания за строежа и функционирането на художествената творба;
- Интерпретира художествения смисъл от конкретен литературен текст.
Съответните единни стандарти за оценяване липсват. Ето как си представя проф. Валери Стефанов от Факултета по славянски филологии в СУ, че трябва да тълкува текста литературно компетентният ученик, в рубриката "Матурата: как да успеем" на "Литературен форум": "Бай Ганьо може много неща да не знае, но той и много неща "знае". Знае например героят, че конотативният рефлекс на ямурлука е социално неефективен за пространството, към което се е запътил. Преобличането е грижа за тържището на нови знакови конвенции." И пак там: "Сред най-важните функции на "българското" е да очертава полето на чуждостта. "Булгар!" е възглас и на гордостта, но и на границата, той е вик на прокудата. Разполовеността на пространството не е страшна в идеологическия уют на интегративното име-убежище..."
Ето какво може да се прочете в учебник за ХI клас по литература: "В зейналата от отсъствието на Бога празнота езикът се разгъва, за да изрази неизразимото. Ексесното избива в езика на модерността. Поезията на Яворов с декадентска изтънченост естетизира болното, разложението, разтлението..." На мен не ми е ясно. А на вас?
Учениците от гимназиалната степен особено активно търсят литературно-критически текстове. В "Ново ръководство за ученика по литература" за ХI клас четем следната примерна тема за литературно-интерпретативно съчинение: "Под игото" - като компендиум на гражданския персонализъм и литература през Възраждането". Знаете ли кои са термините за означаване на родово-видовите отношения? Хипоними и хипероними. Докато го преподавах на десетокласници, се опитах да запомня кое какво е. Не успях. Те също.
В учебната тетрадка по литература за VI клас №1 се дават следните напътствия към младите литературоведи как да четат и разбират художествени и нехудожествени текстове:
- Подготовка за четене (ключови думи, осъзнаване на характера на текста, който предстои да се чете, съпоставката му с други текстове за оразличаване и идентификация);
- Откриване и систематизиране на информацията, носена от текста;
- Тълкуване на прочетеното и интерпретация на начина, по който е построен текстът, за да се получи исканият смисъл и въздействие;
- Превръщане на откритата в текста информация и направените изводи в личен опит на читателя, който ще му позволи по-успешно да участва в социалния живот.
Това са четирите операции, които градят техниката на четене според авторите на тетрадката Валери Стефанов, Александър Панов и Младен Влашки. И са прави. Остава и шестокласниците да ги разберат.
Бегло сравнение между тестовете по български език и литература за кандидатстване в елитни училища след VII клас и тези за зрелостния изпит по същия предмет показват, че някои от задачите за седмокласници са даже с по-висока степен на сложност. Особено в частта по български език. В литературната част каките и батковците просто трябва да познават по-голям обем от литературни текстове. И да направят интерпретация на откъс от конкретен литературен текст. Тази интерпретация е неясна като жанр, всъщност изобщо разликата между съчинение разсъждение (VI-VII клас), литературно-интерпретативно съчинение (VII-ХII клас), есе по литературен проблем (IХ-ХII клас) и въпросната интерпретация е... обемът. Или поне така изглежда.
Ето, това е липсата на единни стандарти за оценяване. Учебниците трябва да се съобразяват с интелектуалните особености на обучаемите. Всъщност от 80-те години насам всички промени в учебните програми са свързани с една основна и ясно доловима тенденция - учебен материал да се премества за изучаване в по-ниска образователна степен. Особено доловима е тя в обучението по български език и литература и по история.
Малко ретроспекция. Хората от моето поколение (родени около 1970 г.) в началния курс имаха родна реч, а не български език. Обръщаше се изключително внимание върху практическото овладяване на правописните правила - с много диктовки и упражнения. Изучаваше се фонетика в IV клас, морфология в V клас, синтаксис в VI клас, отново морфология (сложни глаголни времена, причастия и обобщение на изученото по език) в VII клас, стилистика - в VIII. И тогава, и сега, не е съвсем ясно какво трябва да се прави в часовете по език в гимназиалната степен. В наши дни изборът е свързан с функционалните стилове на книжовния език и това е едно от разминаванията между формата на зрелостния изпит, в който има много езикови задачи от фонетика, морфология и синтаксис, и учебната програма. Обучението по език днес става по т.нар. спираловидна система. От I до VII клас вкл. всяка година се въвеждат определени понятия от фонетиката, морфологията, синтаксиса и стилистиката. В тази система на обучение се справят прекрасно децата, които работят много добре и отлично. Другите не успяват да напреднат достатъчно; преди да се въведат новите понятия през следващата година от съответната езикова област се налага да се припомня всичко изучено преди, а за това често не стига предвиденото време в часовете. Така пропуските се наслагват. И няма време за практически упражнения по правопис.
Пак ретроспекция, този път по история. Същото поколение е изучавало родинознание в начален курс, като вниманието не е било върху системата, а върху отделни личности и събития, които формират националното самосъзнание. В V клас се запознавахме с историята на древността, в VI - с тази на европейското средновековие, в VII - с тази на буржоазното общество. После започваше курсът по българска история (VIII-ХI клас). И до днес приемът във ВУЗ става с изпит именно по българска история. Сега обаче разпределението е по-особено, спираловидно. В III-IV клас се учи веднъж курс по българска история; в V клас отново се изучава пораждането на живота в нашите земи, създаването на българската държава и формирането на българската народност; в VI клас - българска история ХVII-ХХI век и от VII клас се започва европейската история. В горен курс още веднъж се учи българска история. Замисълът на това преструктуриране е научен - да се синхронизира курсът на обучение по история с този по литература (литературна история!) в периода VIII-ХII клас. Една чудесна идея сама по себе си - да се правят междупредметни връзки. Полезно е за учителя по литература в IХ клас учениците вече да са учили или да учат историята на Древна Гърция и възникване на християнството примерно, а по музика - да се занимават с фолклор. Така е в момента. Дали обаче това оправдава натоварването на подрастващите в пубертета с изучаването на исторически материал, който и възрастен се затруднява да осмисли?
Най-тежкото учебно съдържание по история е това в VI клас. Нека проследим малко от него: Османската империя през ХVII век, Възраждане, Освобождаване от турско робство, Трета българска държава, Съединение, Сръбско-българска война, Балканска война, Междусъюзническа война, Първа световна война, Втора световна война и между всички тях - многопартийна система, подобна на днешната; после "45 години стигат" и съвременно демократично общество. 44 теми, 68 часа. Без изключителна магьосническа дарба тук не може да се мине. В разговор на чашка кафе преподавателка по история споделя искреното си негодувание, че всъщност съдържанието е увеличено (от учебната 2007/2008 VI клас учи по нов учебен план; по стария ХVII век и Възраждане са се изучавали в V клас), учебните часове са намалени, а има страшно много и трудни за осмисляне понятия. Децата бързо губят интерес в трудната материя и вдигат ръце. В много училища се опитват да решат проблема със ЗИП по история. Така задължителното напълно елиминира избора в тази форма на обучение...
Преподавателката пожелава анонимност. Разбирам я. Не желае "внезапна" проверка от РИО на МОН. Поинтересувах се - може ли нещо от написаното в учебника да се спести на децата? Отговорът беше - всичко написано в учебника е задължително за преподаване и усвояване...
Учебникът има четири функции. Първите две са ясни - информационна (факти, факти, факти) и изследователска (задачи за самостоятелен анализ). Другите две - приложна (показва пътя за прилагане на теоретичните знания) и мотивационна (поощрява обучаемите да търсят още знания) - сякаш убягват от полезрението на преподавателите. Резултатът? Нека пак да цитираме одитния доклад на Сметната палата: "Българските ученици, участвали в Програмата за международно оценяване PISA 2006, са показали 42-ри резултат от участвали 57 държави и попадат в една група с Чили, Сърбия, Уругвай, Турция, Йордания, Тайланд и Румъния." Тук е важно да поясним - изпитните задачи от тестовете по тази програма са направени така, че да изследват именно умението да се приложи теоретичното знание в практиката.
Няма как обективно да преценим истината за качеството на българските учебници без яснота за крайната цел, която гоним. Не е важно дали е трудно, а в името на какво. Нека МОН да си свърши работата - крайно време е всички елементи на образователната система да са налице. Което ме подсеща, дали някой вече е информиран какво ще се учи в VIII клас по новия учебен план и кои са одобрените учебници? Няма как да не ги харесаме на 15 септември, нали?
