------------

Ана Пападопулу завършва НАТФИЗ през 2000 г. в класа на проф. Стефан Данаилов. През 1997 г. дебютира в Народния театър, в чиято трупа е до днес. Едни от ключовите й роли са в пиесите "Рибарят и неговата душа", "С любовта шега не бива", "Домът на Бернарда Алба". За изпълнението си във филма на Иглика Трифонова "Писмо до Америка" получава наградата за дебют на името на Невена Коканова. Участва в "Опашката на дявола", в телевизионния сериал "Патриархат", в "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде".

-----------



- Тези дни в Народния театър се състоя премиерата на "Дом за разбити сърца" с режисьор Възкресия Вихърова. Вас лично какво ви "разби" в пиесата на Бърнард Шоу?

- Изумително е, че един текст, писан в началото на миналия век, се оказва толкова адекватен днес. За пореден път се убеждавам, че по отношение на големите въпроси и теми нещата са си все същите. Самият Шоу определя пиесата си като "комедия в руски стил на английски теми". Иначе моята героиня Ели е момиче, което се лута между духовното и материалното. Познато, нали? На финала има много интересен обрат, но няма да издавам повече. Нека зрителите видят сами.

- Така е. Но зрителите като че предпочитат да ходят на забавни и по-лековати представления. Защо според вас?

- Права сте, за съжаление. На зрителите им се ще да забравят кои са, предпочитат да надянат маската и да се правят, че няма живот вътре в нас, че не съществуват други теми освен какво ядем и пием. След "Иванов", един много специален за мен спектакъл, съм виждала в очите на хората ужас от това, че са се сблъскали със себе си. Чехов по потресаващ начин успява да бръкне в теб, да ти направи дисекция. Написал е пиесата на 19 години, но тя говори за всичко, което може да се случи на един човек. Затова е страшна тази среща със себе си. Може би българският зрител трябва отново да бъде възпитан да гледа подобен тип спектакли.

- А и да гледа новите български филми, особено когато наистина са добри. Колко станаха наградите на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", в който правите прекрасна роля?

- Филмът вече е на пазара в Берлин. Скоро ще имаме информация в кои още европейски държави ще се разпространява. До този момент 10 са държавите в Европа, включително и нашата, където филмът ще се върти. Той вече има 8 международни награди и 25 участия на международни фестивали. В България са го гледали досега над 18 хиляди души. Нали знаете, че се прожектира и в Дома на киното?

- А младата публика как реагира?

- Веднъж две 15-годишни момчета ме приближиха и ми казаха: "Благодарим ви. Дойдохме да ви кажем, че ние разбираме вашия филм". За мен това е най-големият комплимент.

- След "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" и "Дзифт" на режисьора Явор Гърдев все още ли смятате за екзотика снимането в български филм?

- Сега ме подсещате да кажа, че е много добра стратегия, че Китанов и продуцентите на "Дзифт" обединиха кампаниите на двата филма. А на въпроса ви: по-скоро е екзотика да се снимаш в добър български филм. Всъщност, ако се говори за екзотика, самото ни родно кино е екзотика. Освен че рядко се снима, много малко филми успяват да стигнат до нашия зрител. Българските филми не говорят на българските зрители. Едва напоследък се появиха - ето, "Дзифт" е огромно събитие, "Светът е голям..." Като че ли зрителят беше отблъснат от родното кино. Дори изглежда съзнателно беше отблъскван.

- Как си го обяснявате?

- За мене генералният проблем като зрител и после като актриса е още на сценарно ниво. Няма добри сценарии. Когато се появи такъв, ето че филмите се оказват събитие. Липсата на комуникативност на българските филми, неразбираемостта им, даже неадекватността им е основен проблем. И това трябва да се промени.

- Димитър Митовски ви покани да участвате в новия му филмов проект "Мисия Лондон" по романа на Алек Попов. Докъде стигнахте?

- Тепърва очаквайте развитие по този проект. Аз лично го очаквам с нетърпение, защото ролята ми там е много различна от досегашните.

- Защо решихте да се появите в "Денсинг старс" по bTV?

- С Аня Пенчева сме в една гримьорна. Веднъж тя сподели, че би искала двете заедно да направим един танц. Идеята ми допадна, защото никога преди не съм танцувала пред публика. Пък си беше симпатична закачка да излезем двете в шоуто. Казах й, че ако объркам стъпките, никога няма да си простя, но Аня ми даде самочувствие. Определено ми беше забавно, а и самият формат е замислен така, че да поражда положителни изживявания.

- Съдбата на филмовите ви героини неизбежно се свързва с емиграцията. В личен план стои ли такъв въпрос?

- За мен като родена през 1978 г. и непотискана от някакъв политически режим това не стои като проблем. Но тази тема не ми е чужда, защото все пак съм внучка на политемигрант. Дядо, на когото дължа фамилията си, беше гръцки политемигрант. Питате ме дали имам идея да емигрирам? Не, колкото и да е тежка ситуацията тук в момента. В най-голяма степен заради характера ми - не бих се откъснала от семейството си. Не на последно място, това, което правя като актриса, предпочитам да го правя тук. Ако един човек се чувства добре, ако не е застрашен, ако има база да се развива тук, трябва да остане. Народният театър е за мен мястото, където мога да се срещам с режисьори, които да ме изграждат все повече като актриса, а и като човек.

- Искате тук да отгледате сина си?

- Това е много сериозен въпрос. Не мисля, че бягството оттук би променило развитието на детето ми. Когато стане достатъчно голям, синът ми сам ще реши къде да се развива. Щом семейството му е тук в момента, той е щастлив тук и сега. Е, ако живеем в по-чист град и на по-чиста улица, ако не се предлагат пред почти всички училища свободно наркотици, може би ще ми бъде по-спокойно. Иначе съм разочарована от масовото обезверяване, от липсата на отговорност, на генерални приоритети в живота на хората. От това, че отвсякъде сме залети с негативизъм и агресия. Не може да има почти всеки ден битови убийства, не може да се страхуваш да излезеш и да се прибереш. Почти всички компютърни игри са с кръв и убийства, филмите също. Това е масово зомбиране на нашите деца. Знаете ли какво ме попита скоро синът ми, който сега е на 5 годинки ?

- Какво?

- Една вечер дойде при мен и ме попита защо има хора, които остават сами до края на живота си. Разказа ми за един дядо в отсрещния блок, който не можел да се справи сам с това, което вършел. Беше ми много трудно да му обясня. Може би първо трябва да възпитаваме у децата си чувството за съпричастност и отговорността, че живеем заобиколени от други хора.

Можете ли да си представите, че едно петгодишно дете реагира безкрайно остро на всеки кадър, където се случва нещо лошо! Освен че се плаши и сънува кошмари, синът ми заявява: "Това не е приятно за гледане", и изключва телевизора. Изумих се, когато преди година той сам си наложи цензура на всички детски филмчета с чудовища и убийства. Това беше много респектиращо за мен - като че в началото духът на всяко същество е чист, но светът, в който живеем, успява да ни накара да забравим тази чистота. Привидно подреденият ни животец си е чист хаос.

- В политическите игри напоследък "актьорските изпълнения" на ниво ли са?

- Интересен въпрос, наистина... Не трябваше ли много отдавна да се заговори за това какво яде българинът? Всички тези "ета" - добавки в храната, консервантите агресират допълнително децата ни. Това отдавна е доказано и се изумявам защо чак сега се заговори. Защо само единици знаят, че сме залети от една помия. Но това не би се променило с масово въстание, защото чрез насилие, вярвам, нищо не може да се роди. Нещата трябва да бъдат контролирани от много високо ниво.