По време на откриването на Европейската среща на културните издания в Истанбул преди три години носителят на Нобелова награда за литература през 2006 г. турският писател Орхан Памук използва израза "култура на съседството". Следвайки инерцията да съвместяваме в езика си колоритни и непреводими в буквалния си смисъл фрази и изрази от двата, съжителствали дълго езика - нашия и езика на съседна Турция, ще избера този израз като ключов в настоящото размишление.

Националният ни език е приютил много турцизми, и за тези, които са готови да реагират бурно, заклеймявайки търпимостта по отношение опетняването на книжовния ни език, само ще спомена думите: таван, боя, ракия, дюшек, чакъл, акъл, халва, джоб - станали неделима част от езика ни. Не е нужно да посочвам други, намерили широка популярност в разговорната реч и в книжовността, за които езиков аналог е възможен. Ако ги забравим обаче, ще трябва да се откажем от голяма част от българската литература, вероятно от по-добрата - съчиненията на З.Стоянов, Ив.Вазов. Й.Йовков, Чудомир и много други.

Сложни, но и много интересни са онези светове, в които знаците от различни културни влияния очертават ясно свои собствени духовни пространства и същевременно съжителстват в хармония помежду си, изграждат култура на съседството. Тази особена симбиоза сама по себе си е знак за разумната власт на човека над времето. Нашият свят - този в България днес, като продукт на драматичен исторически растеж, би могъл да се разглежда като устойчиво съвместил знаците на колоритни различия. Най-универсалната система от знаци е езикът.

"Светът се разпада без езика" казва Маркес. Светът се отваря и универсализира чрез езика - с известна тревога констатираме днес. Оттук и проблемът, видим за мнозина. Проблемът за границите, които очертават културните пространства на една национална общност. Дали понесени от глобалната инерция да рушим граници, ще успеем да разпознаем именно тези, чрез които сами се идентифицираме и как ще съхраним ценното, което те са пазели?

Днес нито в отделната личност, нито в обществото ни има консенсус за това какви искаме да бъдем - европейци с ориенталски нрав или българи с американски мечти. Опитваме се да съвместим различията или пък тъкмо обратното - да се противопоставим на всяка другост в страха си да не загубим ясните ориентири на собствената си автентичност.

Преди повече от век Ренан предсказа: "Нациите не са нещо вечно. Те имат начало и край. Европейската конфедерация вероятно ще ги замени". Днес "наднационална Европа" вече е идея, тръгнала да става реалност: държави се прощават с националните си символи - валутите; интернет унифицира азбуките; мощни миграционни процеси сякаш рушат националните идентичности и създават други - икономически, политически, множествени. Естествено това поражда и други културни процеси - обратните, които бранят границите на националните общности и техните символи, противопоставяйки се на човека без минало, космополита без корен, нивелиран в общия световен стандарт, повече консуматор, отколкото създател на традиции.

В това време, когато се говори не толкова за самобитно изкуство, колкото за атрактивни продукти, положени на пазара, по особено ангажиращ начин зазвучава въпросът за националната култура и нейните атрибути, за вместването на знаците на различните етнически и религиозни групи вътре в страната ни, в обща, консолидираща българското идея.

В контекста на казаното дотук, струва ми се уместно да поставя проблема за употребата на турския език като официален в някои райони на България на една по-различна основа от чисто политическата. Като касаещ ценността и нормите на споделеното културно пространство, този проблем трябва да се дискутира публично. Еднакво недопустимо би било както да заговорим навсякъде на английски, защото времето го налага, така и да се говори на турски език в училищата, институциите и по площадите на България по някакви други причини. Това фактическо официализиране на един чужд език вече не означава добросъседство и интеркултурен плурализъм, а по-скоро е израз на затваряне, капсулиране на културата на определени групи в обществото.

Турският писател Орхан Памук е съвременен мъдрец. В книгата си "Бялата кула" той третира въпроса за връзката между отстояването на идентичност и диалога с различния. Героите му са с удивителна физическа прилика, но идват от два далечни свята. Венециански учен, християнин и мъдър мюсюлманин турчин се срещат, за да опознаят своята другост, да се научат взаимно на иначе чужди и далечни неща, да съвместят два, иначе воюващи, свята. Дългият съвместен живот разширява хоризонта и за двамата. Всеки един от тях сякаш вмества различието на другия в своето, без да се изгуби и обезличи от това, напротив, става по-богат, а в крайна сметка и безкрайно свободен да избере свой свят.

Метафората на къщата, избрана като символ в българския проект за Годината на интеркултурния диалог е чудесна. Нашата българска къща е гостоприемна, в нея посрещат с бяло сладко и турско кафе, мирише на гюл, а в двора има калдъръмена пътека, която води до комшулука. И в делник, и в празник звучи песен ... Нека да е българска.



-------------

* Екатерина Бояджиева e учителка по философия в ГПЧЕ "Ромен Ролан", гр. Стара Загора.