Главната грешка на българската мафия (определяна в Брюксел като съчетание на организирана престъпност и висша корупция) бе, че допусна България да влезе в ЕС. Тя се стремеше към милиардите от еврофондовете и възнамеряваше след 20 години криминален преход да се легализира чрез европейски сертификат, но се случи обратното. Евросъюзът не само спря финансирането на България преди да е развързал голямата си кесия, но и започна да пречи на върхушката й да краде дори от националния капитал. Освен това Брюксел освети някои престъпни мрежи и спонсори на властта, с което ги разконспирира като източник на беззаконие и заплаха за правовия ред.

Двете големи цели се превърнаха в два големи провала на родната престъпност. Сега нейният интерес е България да се избави от прекия контрол на ЕС, но незабелязано - например чрез формално членство, за което няма да ни държат толкова сметка.



Новият курс към европейска дезинтеграция



се посреща с търпимост от Брюксел. Еврокомисията сякаш разбра, че хубавите работи в България не стават бързо, и започна да ги отлага. Правителството е доволно, защото си спестява лошите оценки. Междинният доклад за правосъдие и вътрешен ред остави за лятото обичайните критики, които ще произтекат от неговото сухо заключение, че в България липсват присъди по знаковите дела.

Кабинетът на Сергей Станишев за първи път от една година може да диша по-спокойно европейски въздух. За негова беда обаче на врата му виси двоен синджир. До миналия февруари държавата бе наблюдавана само по механизма за сътрудничество и проверка в сферата на правосъдието и вътрешния ред. Колкото и да бяха дразнещи, 6-месечните доклади не създаваха заплаха за властта, защото критичните им оценки водеха само до хипотезата за предпазна клауза в края на третата година от членството на България, т.е. след изтичането на мандата на Станишев. Освен това и самата Еврокомисия не бе наясно как би могла да приложи тази клауза и избягваше да я споменава. По политически съображения тя тушираше експертните оценки, за да не водят до радикални мерки.



Всичко се обърка,



когато изнервени еврократи започнаха да налагат финансови наказания на България, без да чакат политическа благословия от комисарите. Държавата фактически стана жертва не на измисления специално за нея (и Румъния) извънреден механизъм за контрол, а на общия механизъм, който се прилага към всички страни в ЕС (въпреки нежеланието на Станишев да бъде сравняван с другите). Той изисква от Еврокомисията, Европарламента, Европейската сметна палата и Службата за борба с измамите (ОЛАФ) да следят за финансовата дисциплина в съюза и да предотвратяват нарушения. Пряката отговорност се носи от чиновници на средно равнище и затова те не чакат разпореждания отгоре, за да врътнат кранчето.

Контролът над България чрез два механизма породи още миналата година идеята за тяхната синхронизация. ЕК предложи да включи през юли 2008 г. в годишния си доклад за правосъдието допълнителен абзац за спрените пари (825 млн. евро), но правителството се възпротиви, което бе логично, защото формално ставаше дума за различни неща. Логично бе, ала неразумно, защото после Брюксел се амбицира да напише не просто един абзац, а цял доклад за управлението на европейските фондове, огласен заедно с другия доклад на 23 юли 2008 г. По този начин проблемът придоби още по-голяма видимост - до такава степен, че финансовите наказания се превърнаха в главен инструмент за въздействие върху България. За разлика от нея Румъния бе пощадена от публичен финансов линч, макар че и тя изтърва през юни м.г. в европейския фризер едни 142 млн. евро по програма САПАРД.

Двата несинхронизирани механизма създадоха напоследък парадокс: Генералният секретариат на ЕК, който отговаря за докладите за правосъдието, разхлаби натиска си над Станишев, за да му даде шанс да се поправи, а Комисията за бюджетен контрол на ЕП реши да го държи на още по-къса верижка. По нейна инициатива Еврокомисията може през март да бъде задължена да пише на всеки три месеца отчети за изразходването на еврофондовете от България, какъвто доклад направи само веднъж досега - през миналото лято. Според някои евродепутати



двата контролни механизма трябва да се обвържат,



което означава, че тригодишният преходен контрол над правосъдието в България автоматично ще стане безсрочен, както няма срок за финансовия надзор над еврофондовете.

По този начин ЕК ще се избави от мъките да въвежда предпазна клауза и да се чуди след това как да я отмени. Както Станишев е щастлив да отлага проблемите си, така и еврократите предпочитат да не се оправдават периодично защо нямат конкретни резултати в натиска си над България. Ако увековечат механизма за проверка, ще имат неограничено време да ни наблюдават в изолатора, докато заприличаме на "нормална държава". Брюксел няма да бърза да постигне резултати, защото загубата на време няма да е за неговата сметка. Парите ще бъдат спрени, за да не бъдат окрадени, а България ще си прави членските вноски, за да не бъде изгонена окончателно. Така държавата ще се превърне в безвреден фигурант в ЕС, ако не пожелае по-различно бъдеще. Това състояние напълно би устроило престъпните структури, които вече са прежалили еврофондовете. Те имат нужда от време, за да се съвземат с наличните национални ресурси.

В настъпващия период на забавяне на темпото



надхитрянето "кой-кого"



ще се върти около контролните органи. Колкото и да е странно, най-доброто нещо напоследък за образа на България в ЕС са разкритията за корупция и зачестилите опити на прокуратурата да си върши работата. Така държавата излъчва сигнали, че все пак разполага с контролни механизми, които функционират. Главната критика срещу нея (и Румъния) бе, че крият до последно греховете си, докато не бъдат уличени от Брюксел. България стигна дори до дързостта да се оправдава с Еврокомисията, че и тя носи вина за окрадените у нас предприсъединителни фондове, защото нейната делегация в София е одобрявала проектите до средата на 2007 г.

За да защити заподозрените любимци на властта, държавата хвърли камъни в градината на последните си приятели в ЕС, които въпреки очевидната й неподготвеност настояваха за нейното приемане още през 2007 г. Те уверяваха, че тя има капацитет да въведе децентрализираната система за управление на полагаемите й се еврофондове. Тази система изисква самите държави, а не някакъв централен орган в Брюксел, да одобряват проектите и да следят за тяхното коректно изпълнение. При забелязани нарушения те трябва да разобличават виновните и да изискват да бъдат върнати получените вече средства.

Проблемът е, че в България виновните никога не са случайни лица. Това са все същите водещи фигури на прехода, които се научиха на безнаказаност и не желаят да се отучат. Те се изявяват и като спонсори на управляващите (независимо от цвета им), които пък определят състава на контролните органи.



Получава се порочен кръг



Оставена сама на себе си, България ще се извади от блатото на корупцията, колкото барон Мюнхаузен се е извадил чрез дърпане на косата си. В такава ситуация е необходима външна сила, но Брюксел трябва да си изясни дали е готов да играе подобна роля. Във всеки случай той има на разположение и трети механизъм, който още не е прилаган към България - глобите, налагани от Европейския съд в Люксембург за нарушаване на европейското законодателство. Те не правят разлика дали злоупотребите са за сметка на европейските данъкоплатци или само на българските, защото според съда законите са за всички.