|
| Милен Русков |
Милен Русков е роден през 1966 г. в Бургас. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на две книги - романите "Джобна енциклопедия на мистериите" (2004) (спечелил награда от Националния конкурс "Южна пролет") и "Захвърлен в природата" (2008). Занимава се с преводи от английски, като зад гърба му са 23 заглавия.
------
- Г-н Русков, дебютната ви книга директно ви вкара в скандал. В какво се състоеше спорът ви с литературоведа проф. Милена Кирова?
- Дали тази книга е роман или не. Тя твърдеше, че не е роман. А аз - че е.
- Каква е рамката на този жанр?
- Опасявам се, че рамките са само и единствено количествени. Формулировката е стара - още от 20-те години, и може да я прочетете във всички сайтове на американските литературни агенции. Става въпрос за брой думи - в романа те трябва да са над 50 000. На един литературен теоретик това може да се стори наивно определение и той би могъл да пожелае да въведе допълнителни разграничения, рамки и т.н., които да въведат повече ред в тази категория, но аз смятам това за ненужно, защото всяка рамка, която се слага, бива разбивана от действителността. Ако се опитате да определите по друг начин романа, освен чисто количествено, непрекъснато ще опирате до някои книги, които ще опровергават вашето определение. Всъщност традиционните стереотипи на романа, към които Милена Кирова се придържа, са разбити още по времето на модернизма в Европа през първата четвърт на ХХ в. Тезата на проф. Кирова е, че понеже една голяма част от "Джобната енциклопедия" е нефикционална, тя трудно съжителства с фикционалната част под определен формат.
- Едни от най-великите произведения в световната литература всъщност са неопределими като жанр - "Записки от мъртвия дом" на Достоевски, "Хладнокръвно" на Труман Капоти, "По следите на изгубеното време" на Марсел Пруст, че даже и българският "Бай Ганьо". Мислите ли, че за читателя е от съществена важност дали чете повест, новела или роман, ако книгата е хубава?
- За читателя не е важно, но е важно за комисиите, които дават награди за романи. И един от начините да се елиминира конкуренцията е да се обяви, че дадена творба не отговаря на жанровите изисквания. По този начин не се налага да доказвате, че една книга е по-добра от друга, защото "другата" не е в този жанр, и край. Така някои автори губят възможност да получат държавна субсидия или да участват в конкурса за нов български роман на фонд "Развитие", за наградата "Хеликон", ВИК и т.н. Лошото е, че критериите към жанровете се измислят от комисиите, които определят наградите. А хората в тях имат приятели, имат издателства, с които са свързани... Все пак става дума за разпределяне на пари.
- Занимавате се с преводи от английски. Как могат да се ориентират читателите към добрия текст в този огромен поток от преводаческа самодейност?
- В България има всъщност доста добри преводачи и големите издателства работят именно с тях, гарантирайки с марката си за качеството за превода. Така че съветвам читателите, когато купуват преводна книга, първо да гледат клеймото на издателството. Добрият преводач, освен естествено да знае отлично чуждия, трябва преди всичко да владее много добре българския език, да има тънко езиково чувство. Имам една колежка, която знае перфектно седем езика, включително китайски, познавам и други, които имат феноменална дарба да усвояват езици, но... не могат да превеждат на български; синтаксисът изглежда като чужд.
- Системните преводи на чужди произведения не повлияват ли върху стила на писателя?
- Ако го повлияват, то е за добро. Първо, много важно е един писател да знае големи чужди езици, на които има мощна литература, защото това го обогатява като автор. От друга страна, когато човек превежда, той непрекъснато поддържа във върхова форма езика си, така както атлетите усъвършенстват тялото си. А иначе талантът е от боговете и не се влияе абсолютно от нищо. Нито от преводи, нито от бомбата над Хирошима. Ако човек има талант, той нито може да бъде отнет, нито да бъде пречупен, не съм много сигурен, че може и сериозно да бъде обогатен. Ако го няма обаче, положението така или иначе е неспасяемо.
- Коя алтернативна професия е подходяща за един писател предвид малкия пазар в България?
- Най-полезен, за да се поддържате в езикова форма, е, както вече казах, преводът. Той обаче гълта усилия и време. Имате по-малко свободно време за своите неща - това е цената. Така че по-добра алтернатива е преподавателската дейност, защото осигурява достатъчно време за писане. Журналистиката е един от най-лошите варианти, тъй като хората в медиите са доста заети, принудени са да пишат много бързо, нивото на езика, който се търси в пресата, е по-ниско. То никога не може да разгърне езиковите качества, които има авторът, а точно обратното - той трябва умишлено да ги потиска. Даже хората, които работят нещо, което няма нищо общо с употребата на езика, са в по-добра позиция.
- Защо според вас книгите не се превръщат в събития?
- Причините са две. Първата е липсата на медиен интерес. Дори една книга сама по себе си да е събитие, то медиите няма да го отразят. А няма да го отразят, защото няма да го разберат, а няма да го разберат, защото не се интересуват. България е една провинциална страна, в която хората все още смятат, че е много важно да се занимаваш с политика. Докато в по-старите капиталистически страни, както би трябвало да се наричат демокрациите, това е някак смешно вече. Така че медиите са съсредоточили целия си интерес върху политическото и всичко извън него е маргинално. Това се дължи донякъде на един вече остарял рефлекс. "Политическото" беше интересно през 90-те години; тогава, така да се каже, се сложи този медиен стил, който работи и до днес.
Втората причина книгите да не се превръщат в събития е ниският интерес на публиката към каквито и да било изкуства. Нека си го кажем направо - българската публика няма културни интереси. Нашата култура е култура на бедността, тя е култура на малък, дълго време слугувал народ, поради което същият този народ се интересува главно от цената на салама. В момента може да напишете гениална книга и тя да мине незабелязано. Има нещо много показателно във факта, че дори и в годините, които днес се признават за периода на разцвет на родната литература - от Освобождението до Първата световна война, също е имало минимален интерес към българската книга. Например "Островът на блажените" на Пенчо Славейков е продаден в 270 екземпляра - произведение, което сега е класика. За да се създаде интерес, той иска известни исторически корени. Трудно ще ги намерите в страна, която не е преживяла Ренесанс, не е преживяла Просвещение и никога не е разбрала, че е добре да бъдеш свободен.
- Кой, къде и на какъв принцип класифицира това, което днес се случва в литературата?
- Никой, никъде и на никакъв принцип. Процесите просто си текат, случват се различни явления, най-вероятно тези неща ще бъдат оценени и поставени по местата им след 20-30 години. Тогава ще е ясно кое колко струва. Вижте, днес ние във всички области сме жертва на либерално-демократическа пропаганда. В Англия например никога не е имало илюзии, че простолюдието си е простолюдие. В България по силата на два фактора - единият е социализмът, който като идеология на работническо-селската класа внушаваше, че обикновеният човек има особена ценност; и другият - демократичната революция от края на 80-те и началото на 90-те. Тя все още е близко и нейните химери са актуални. А именно, че народът е зрял и може да взема верни решения, че той има висока стойност и е суверен. Разбира се, както и никъде другаде по света, народът не е суверен. Държавите се управляват от тесни елити, които използват демокрацията като средство да се легитимират. Същото става и в България. Разликата е, че тук не е ясно, че всичко това е измама и културно говорене, а наистина се вярва в него. Вярва се, че ти трябва да осведомиш обикновения човек за някаква литературна стойност и той ще реагира. Не, няма. Нито пък ще я оцени. Защото не е за него.
- Защо тогава, след като този труд не се изплаща, всеки втори нашенец стихоплетства?
- По същата причина, поради която толкова много хора водят блогове в интернет - желанието да се изразяваш. Това е и причината, поради която големите социални мрежи - сайтовете за общуване, имат такъв успех, хората искат някой да слуша какво говорят или да чете каквото пишат. Заниманието с литература е много непрактично в целия свят. Капитализмът не е създаден от писателите и художниците, а от търговците. А те слабо се интересуват от изкуство. Изкуството е излишна, луксозна стока, от която или малко се печели, или рискът е голям. Всичко това го казвам най-вече като предупреждение към хората, които нямат талант. Ако обаче човек усеща таланта в себе си, не бива да изпуска перото, защото ще бъде нещастен. Да потиснеш дарбата си, за да станеш адвокат или брокер, е трагедия. И тя ще бъде много по-мъчителна от съзнанието, че си недооценен.
В бързината пак съм тракнал няколко печатни грешки!
