Не е проява на добър вкус да се обръщат заглавия; не е и особено честно да се продължава тема, която започналият я може би възнамерява да развие. Най-често подобен реторически похват изразява ирония и противопоставяне, а продължаването на темата може да се приеме и за кражба на идея. В случая обаче не става дума за ирония, а за съвсем сериозно отношение към темата, която тая сряда на това място подхвърли Димитри Иванов със заглавието "Обаянието на злодея". Що се отнася до продължаването й, тя ми се струва толкова важна, че не бива да се чака нейното евентуално развитие. Впрочем темата не е само от тази седмица; актуална е от двадесетина века. Но с отплесването по разни все интересни случки бива отпращана в ъгъла, където т. нар. "съвременност" е сбутала множество традиционни теми като добро и зло, доверие, справедливост, дълг.

Та в края на поредното си писмо от бул. "България 1" Д. Иванов отбелязва как Соломон Паси му дал книгата на баща си Ицхак (!) Паси "Немска класическа естетика", на чиято 281 страница се обсъжда тезата на Шилер за обаянието на трагическия злодей. Това ефектно определение остава без особено обяснение не само защото доста добре затваря историята с главния герой в писмото на Джимо - Робърт Максуел. То изглежда очевидно и като психологически факт, и като теологическа теза -



злото наистина омайва и изкушава



Шилер обаче го обяснява с чувството за свобода. Злодейството като прекрачване на граници изразявало силата на волята, която понякога съдържа повече морална свобода, отколкото обикновената добродетел. Именно това изкушение от безгранично схващаната свобода отдавна е затъмнило злодейството на обаятеля - нека наречем така твореца на литературни фикции, философски есета, разследващи репортажи, правозащитни доклади и прочее журналистика, където престъпникът бива представян като сложен, интересен и трагично противоречив образ. Ако не пряко на човешката природа и афектите си, най-често жертва на социалните условия.

Тая техника на представяне несъмнено работи срещу здравия разум на потърпевшите от престъпления; за Шилер те са "полудобри характери", а за възвисеното естетическо съзнание - еснафи. Тя обаче води до незабелязване тъкмо на съучастието в престъпление, в което пишещите, снимащите, режисиращите и т.н. попадат, когато по силата на естетически съображения и страстта да бъдат харесани забравят нравствения дълг. Подобни упреци към Шилер подхвърля още Кант. За него чистата естетическа игра е несъстоятелна и престъпно подвеждаща със словесната си грациозност, не се ли подчини на нравствени оценки, при които доброто и злото са ясно, пък макар и наивно разграничени.

Доста по-остро тая теза е развита от човек, пред чийто опит теоретическите спорове за природата на трагическото с оглед на злодея са престъпна илюзия.



Става дума за Варлам Шаламов.



Животът му минава през ада на ГУЛАГ. Скромното му по обем творчество е по-въздействащо за читателя от гигантското дело на Солженицин; неслучайно класическата естетика учи, че възвишеното в стремежа си към изобилие губи въздействието си и предизвиква ефекта на големите числа - от учудване към безразличие. Докато Шаламов с някак безстрастните описания на обичайното и банално зло толкова рядко учудва, колкото и рядко оставя никого безразличен.

Във втория том на неговите "Колимски разкази" очерците за престъпния свят се предхождат от есето "За една грешка на художествената литература". Там се четат забележителните думи за педагогическия грях на изящната словесност, която създава романтичен ореол около света на престъплението и прикрива отвратителното лице на престъпния свят. Дадени са множество примери от творчеството на Юго, Достоевски, Чехов, Горки, Бабел, Илф и Петров и др. А на 219 стр. на българското издание, ("Факел", София, 1994) идва и заключението: "От времето на Гутенберг и до днес престъпният свят си остава бяло петно за литераторите и читателите. Писателите, които са се захващали темата, са решавали този изключително сериозен въпрос много лекомислено, увлечени и подлъгани от фосфоричния блясък на всичко криминално, слагайки му романтична маска и укрепвайки по този начин у читателя абсолютно лъжлива представа за този коварен, отвратителен свят, в който няма нищо човешко."

Тази омая от престъплението и престъпника,



това неосъзнато изкушение от злото



не е само временен естетически ефект. То е характеристика на цялостния живот, когато изпод здравия разум се издърпат опорите на обичайната нравственост и на тяхно място се сложи непременния индивидуален успех - престъпникът е винаги егоистично суетен, дори и да раздава откраднатото от богатите на бедните. Когато в едно общество успяват и се славят престъпници, приличните хора биват натикани в нишите на непосредствения си бит и губят социален усет. Те се страхуват, че неговата проява ще ги вкара в отвратителния свят на престъплението.

Тъкмо това, а не някакъв национален манталитет, ги прави несъучастващи в "общи дела". Обаянието на злодеите, дошло и с неосъзнатото злодейство на обаятелите, които описват, съобщават, размножават фактите от един по същество престъпен живот, без да дават и намек за черно-бялата картина на злото и доброто, е знак за такова просто обществено състояние, което само отвън изглежда объркано. Отвътре то е кристално ясно.

Поради което няма никакъв смисъл да се обсъждат две наистина забележителни прояви на текущата политика у нас: изявлението на министъра на отбраната за провала на политическите партии и заканите на президента за референдум за въвеждане на мажоритарен елемент в изборите в деня на самите избори. Не за друго, а защото обсъждането току-виж ни вкарало в престъплението да съучастваме в обайването на избирателя с мечти за военен преврат и промени на конституцията.