България може да изглежда на своите критици като недостойна за ЕС, но внезапно точно тя съживи европейската идея в най-пламенния й вид. Премиерът Сергей Станишев, който доскоро упрекваше Брюксел, че прилага двойни стандарти, и отправяше към еврократите призива "Не ни унижавайте!", реши да ги покани в управлението на държавата. Сякаш по примера на апостол Павел, който първоначално участвал в гоненията на християните, а после станал най-верен последовател на Христос, Станишев се извъртя на 180 градуса и постави в изумление Европейската комисия (ЕК) начело с нейния председател Жозе Барозу.

Идеята на Станишев е апотеоз на федерализма в ЕС, вероятно неосъзнат. Няма по-стара рана в съюза от спора за



целта на европейската интеграция:



дали да се върви към изграждане на федерални Съединени европейски щати (СЕЩ), или да се пази националната идентичност на държавите въпреки засиленото междуправителствено сътрудничество. Сблъсъкът между тези две концепции съпровожда целия процес на изграждане на Обединена Европа - от момента на нейното раждане в началото на 50-те години до днешните вълнения около ратификацията на Лисабонския договор. Федерализмът разцъфтя върху руините на европейския ред след Втората световна война. Идеята за чужди управленци в България цъфна върху руините на българския правов ред.

Обратите в мисленето са присъщи не само на българските политици. За създаването на СЕЩ пръв се изказва след войната Уинстън Чърчил (16 септември 1946 г. в Цюрих). Великобритания, която е известна със своята традиционна политика на "блестяща изолация", а по-късно си спечелва име като една от главните пречки на европейското сближаване, води спор с Франция, която въпреки яркия си национализъм сетне става инициатор чрез Жан Моне и Робер Шуман на първата европейска структура с наднационална власт - Европейската общност за въглищата и стоманата (18 април 1951 г.). Когато шест държави (Франция, Германия, Италия, Белгия Холандия и Люксембург) показват, че европейското изграждане може да стане не само на думи, Чърчил се отдръпва и заявява през януари 1952 г.: "Аз обичам Франция и Белгия, но не бива да се приравняваме на това равнище".

Всеки важен етап в създаването на ЕС се вдъхновява от федералистите, но се реализира в окастрен вид от техните опоненти. Ако



федералистите са горивото на европейското единство,



моторът са националните правителства, които трудно отстъпват части от суверенната си власт, но все пак го правят, защото иначе биха спрели европейското изграждане. Независимо от възраженията си всички чувстват, че в глобализиращия се свят са по-силни, когато са заедно.

Така в по-ново време паднаха границите и се създаде Шенгенската зона (1995 г.), отпаднаха и много от националните валути, за да възникне еврозоната (2002 г.). Последната илюстрация на борбата между федералисти и техните противници (суверенисти) е драмата около ратификацията на Лисабонския договор, който е смекчен вариант на отхвърлената от Франция и Холандия Европейска конституция. Приемането на Конституцията на ЕС щеше да е триумф на федералистите, защото такъв основен закон приляга на държави и федерални обединения, но и Лисабонският договор им върши работа, защото води в същата посока, макар и по-предпазливо.

България ратифицира преди една година Лисабонския договор без никакви колебания, което би трябвало да означава, че подкрепя федерализацията на ЕС. Нещо повече, тя уверяваше, че е ратифицирала и Европейската конституция още с Присъединителния си договор към ЕС, което формално не беше така, но нямаше съмнение, че би го сторила и с отделен акт на парламента. Евроентусиазмът на българските власти продължи малко повече от година, докато Брюксел не започна да им спира финансирането и да им показва публично греховете. Щом ги плесна през ръцете и поиска да не крадат дори от националния бюджет, сърцата на управляващите затупаха от национализъм, представян като патриотизъм. Станаха чувствителни, започнаха да показват зъби на по-взискателните европейски експерти, обвиниха ЕК, че не ги дооценява.



Обратът в поведението на Станишев



настана преди месец, след като в междинния си доклад през февруари ЕК спести обичайните си критики към България и даде на управляващите пауза за размисъл до юли (годишния доклад). Неговата португалска съветничка Мария Маркеш-Пинту от международния екип на бившия френски премиер Доминик дьо Вилпен го насочи към идеята да се поразтовари от главоболия в ЕС, като прехвърли отговорност на експерти от ЕК и от държавите членки. Британското издание "Икономист" веднага определи инициативата като "нов колониализъм", но какво да очакваш от британци, които гледат презрително на всяка наднационална власт. Вярно е, че и Португалия, и Франция имат богат колониален опит, но сравнението е пресилено.

Станишев обаче изпадна в смешно положение, защото се изкара по-голям федералист от политиците в ЕС, които отдавна са разбрали, че всяка припряност е неработеща. Така например, той предлага да бъдат предоставени "ключови позиции в централната администрация на висококвалифицирани специалисти от всички страни - членки на ЕС (включително и от България), въз основа на открити конкурси за избор и назначаване". Хубаво е, че премиерът все пак предлага да има постове и за българи в родната администрация, но няма как посланиците и техните заместници в посолствата на държавите от ЕС да изградят политически и технически орган, които да се събират всеки месец, за да вършат работа на българската администрация.

Макар че предложеният авангарден механизъм бе светкавично отхвърлен от Брюксел и от повечето държави в ЕС, неговият замисъл бе



в синхрон с тенденциите, които прокарва и Лисабонският договор



Затова някои страни като Франция погледнаха на него с известно разбиране. Защитата на финансовите интереси на ЕС и разрастването на престъпността без граници поставят все по-остро въпроса за преодоляване на националните прегради пред следствието, прокуратурата и съда. Най-голямото постижение засега е признаването на европейската заповед за арест. Има общо съгласие и за проверки от Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ).

България е един от примерите, които показват нуждата от наднационален механизъм срещу организираната престъпност и корупцията.

Друг подобен механизъм е необходим и за компенсиране на недостига на административен капацитет сред новоприетите държави, които не се справят с изискванията за управление на европейските фондове. Признанието на Станишев, че държавата има нужда от по-пряка международна помощ, не е обидно. Хитруванията на България, че не е такава, каквато я изкарват докладите на ЕК, вече не минават. От нея се искат резултати, а тя не може да ги даде. Какво да прави? По-достойно е да заложи на европейската солидарност. Вярно е, че нейните нужди изпреварват сегашната степен на интеграция в ЕС, но защо да не опита нещо ново, което след време може да се окаже полезно и за други държави в сходно положение, наредили се на опашка за членство в съюза?