Мина едно съобщение, на което никой не обърна внимание. В Североизточна България и тази година се появили руски търговци, които купуват женски коси. По телевизията възрастни жени споделяха, че продават косите си от нужда - за лекарства, сметки за електричество, за друга неотложна потреба. Да бъдем внимателни: това не са коси, отрязани заради сделката, а в повечето случаи плитки, пожертвани на младини в името на модата и запазени до днес от сантимент и... за всеки случай. Някои споделят, че са продали косите на дъщерите си, съхранявани при тях. Ценоразписът на руснаците е сравнително щедър - 250 лева за сто грама здрава, с естествен цвят коса, дълга поне половин метър. Българките имат хубави коси и перуките, произведени от тях, се търсят, твърдят запознати. Е, остава утехата, че някой ще им се зарадва и ще си разреши проблемите. Случката не бе коментирана и остана в обхвата на т.н. личен живот. Просто възрастните жени продължават разпродажбата на своите дребни притежания и май са стигнали съвсем накрая, разпродават и младостта си, но пък - криза е, какво толкова.

Спомням си как една приятелка, като стягаше майка си за последния път, намери в скрина при погребалния й "чеиз" две стегнати, богати плитки. Едната на покойната и другата - на самата нея, запазена от майката. Спомняше си как е отрязана, как е заплитана за последно и как в нея са оставили любимата й панделка. Не знаеше още как ще трябва да ги съхранява оттук-нататък и най-вече какво ще стане с тях, когато удари и нейният час...

Разказвам това, защото тогава усетих, че в едни отрязани коси винаги има и нещо повече. Първото, което си спомня човек, е



поръката на Апостола след смъртта да опеят косата му.



Тя е трябвало да поеме тайнството на опелото и на нея е възложил той своя път в небитието. В различни вярвания косата олицетворява човешкото същество. Самото й отрязване - или поне на част от нея - винаги е акт с особено значение. Откраднат кичур е добър "материал" за заклинания и магии. Една подарена къдрица символизира връзката между близки хора, между влюбени, между родители и деца. В това всеки път се влага или разчита някаква съдбовност, някакъв решителен жест на прекратяване или на начало. Косата е символ, който има пряко отношение към душата. Има нещо мистично и във всичко, което влагаме в нея.

Без съмнение за днешните поколения нещо символизира и онази коса от стихотворението на Павел Матев, всеки ще си го спомни: "Вземи парите, сине, и учи." Жертвата е много трудна, но и много изразителна. Днес с едни продадени коси не можеш никого да изучиш, така е било и тогава, но можеш да създадеш дълг и отговорност, както и някакво упование.

Дописа ми се за това още като видях онези жени по телевизията, но загубих време да търся стар магнетофонен запис, направен преди време на морския бряг. Беше един от онези устни разкази, каквито в неотдавнашна Русия бяха много разпространени - те си имаха автори, и постоянно, устойчиво съдържание, само бляскавите импровизации отличаваха вариантите им един от друг. Този ми го "възпроизведе" в една далечно лято руският журналист Игор Тар. Мисля си, че това може да е бил от разказите на знаменития Ираклий Андроников, но може и да се заблуждавам - жанрът по онова време процъфтяваше и авторите се рояха. Исках да предам този запис, който си спомням ясно, но в който имаше нещо неуловимо, нещо, което



странно и тайнствено да освети

тази внезапна тема за човешките коси



Не го открих. В купчините касети намерих няколко неща, които отдавна бях прежалил, но този "блокаден" запис го няма. Ще рискувам да го възстановя накратко.

В една от най-тежките ленинградски зими, посред вледенения в обсадата град, една самотна жена решила да продаде прекрасната си ученическа плитка. Вероятно съзнанието й е било променено от глада, от непрекъснатите експлозии наоколо, от зловещите сенки и писъка на вятъра в развалините. Били са онези нощи, когато, според едно страхотно стихотворение, събуждащите се от глад хора усещали ръката на смъртта върху челата си. В тези месеци жителите на града преминавали към едно будно халюциниращо състояние, в което преживявали откъси от някакъв минал живот - в сегашния просто нямало какво да се преживява. Част от отчаянието била и неговата



противоотрова - несбъдващите се и абсурдни надежди,



които ги люлеели и ги упоявали на границата с бялата смърт.

Такава трябва да е била и онази идея да опита да продаде или да размени момичешката си коса в някой ленинградски театър. Театрите през блокадата били затворени, пустеели, но в унеса си изтощената и замаяна жена вероятно си е спомнила, че преди войната в тях купували свежи коси за перуки, с които после на сцената се качвали най-красивите актриси на града. Всичко вкъщи, което ставало за горене или за продаване, вече било заминало по реда си. Изровила плитката от дъното на скрина, увила я в чиста кърпа и я сложила до гърдите си. Изпълзяла навън и закретала по изровените от бомбардировки и артилерия улици, опитвайки се да налучка пътя към някой театър.

Така, едва отдалечила се от вкъщи, попаднала под бомбите. Една експлозия я съборила и я затрупала с пръст и отломки. Но това не бил краят. Намерили я под купчините, сгрели я и я спасили. Оттук насетне съдбата била милостива, тя доживяла края на блокадата. Само че в онзи страшен миг косата й побеляла - цялата. Тогава това се случвало често. То трябвало да бъде цената на чудото.

Но чудото било другаде. Защото побеляла и момичешката плитка в пазвата й. Отрязаната, мъртвата уж коса. Как се свързва това със спасението в онзи разказ не се обясняваше. Не бих се наел да доказвам и каква е връзката с днешните наши истории. Може да ги обяснява, може и само да ги допълва. Спомням си само, че след войната героинята подарила тази сребърна плитка на поетесата Анна Ахматова. Дори ако не е вярно, изглежда подходящо... за финал...