|
Всичко започна на 11 юли, когато на стърчащата на 200 метра от мароканския бряг скала акостираха шестима марокански войници, опънаха си палатка и издигнаха мароканския флаг.
Испания веднага изпищя, че се посяга на нейна територия. Мароко се озъби, че територията си е негова и дори си има арабско име - Лейла.
Справка в историята сочи, че разположеният в Гибралтарския проток Перехил и отдалеченият от него на 6 километра анклав Сеута на мароканския бряг
през 1668 г. преминават от португалски в испански ръце.
Френско-испанският договор от 1912 г. за границите на испанския протекторат в Северно Мароко не третира Перехил, но островът е окупиран от испански войници. На 7 април 1956 г. Испания признава независимостта на Мароко. Испанските войници изчезват от Перехил. През 1975 г. Мароко поставя въпроса за остров Лейла (Перехил), Сеута и Мелиля (другия испански анклав в Мароко) пред Комитета на ООН по деколонизацията. През 1991 г. Испания и Мароко подписват споразумение за статута на Сеута и Мелиля. Перехил (Лейла) е пропуснат.
Въпросът остава открит, но никой не се сеща да го повдига. До 11 юли. Тогава изведнъж се оказва, че и Испания, и Мароко са убедени в собствения си суверенитет над Перехил.
Шестимата марокански войници, за които Рабат твърди, че всъщност са полицаи, дебнещи за наркотрафик и нелегална имиграция през Гибралтарския проток, се настаняват на скалата точно в деня, когато в Мароко започват тридневните тържества за сватбата на младия крал Мохамед Шести.
Отначало почти никой не гледа сериозно на островното им приключение. С изключение на Мадрид, който пък току-що е уредил многовековния си спор с Великобритания за Гибралтар. Посягането на Перехил предизвиква
дълбоко драматична реакция у испанското ръководство.
Още на 12 юли то официално протестира пред властите в Рабат, които обаче отвръщат, че островчето е в тяхната юрисдикция. Мароканската позиция е подкрепена от Арабската лига.
Испания започва да праща към Перехил свои военни кораби. На нейна страна открито застават и ЕС, и НАТО. "Мароканското военно присъствие на Перехил е нарушение на териториалната цялост на Испания," казва на 12 юли говорител на Европейската комисия. НАТО разглежда завземането на острова като "неприятелски акт", обявява на 16 юли говорител на пакта в Брюксел, цитиран от Ройтерс.
Още на следващия ден - в 6,21 часа сутринта на 17 юли, 28 испански командоси, подкрепени от хеликоптери и от наобиколили Перехил 10 испански военни кораба, извършват десант на острова и пленяват шестимата мароканци. Те не оказват никаква съпротива и са предадени на мароканските власти. Мароканският флаг на скалата е сменен с испанския, а командосите - със 75 испански легионери, за които Мадрид обявява, че ще останат на острова, докато Мароко не даде гаранции за връщане на статуквото отпреди 11 юли.
Този път изпищява Рабат, който
нарича испанската акция "равносилна на обявяване на война"
и настоява за свикване на Съвета за сигурност. Мароканският външен министър Мохамед Бенаиса твърди, че точно в нощта преди испанската акция с посредничеството на САЩ бил постигнат компромис Мароко да се изтегли от Перехил срещу обещанието на Мадрид испански крак да не стъпва на острова. На сутринта обаче започнал испанският десант. Мароко се изживява като обект на агресия и апелира за международно посредничество и дипломатическо решение. Арабската лига е зад него.
Шефът на Европейската комисия Романо Проди не подкрепя директно испанската акция, но не я и осъжда. Само призовава за диалог. НАТО открито дава рамо на Мадрид. "Доволни сме, че предишното положение бе възстановено и че никой не пострада при операцията", заявява представител на пакта, цитиран от АФП.
Самата Испания обявява, че е действала "при самоотбрана" и че е готова да изтегли войските си, но само след приключване на евентуални преговори с Мароко. Искането за
международно посредничество категорично е отхвърлено.
"Да говорим за посредници в тази криза ми изглежда малко глупаво. Това е нещо, което може да се реши между Мароко и Испания", заявява външната министърка Ана де Паласио на 18 юли.
Разумна преценка. Само дето "малко глупаво" изглежда цялата шумна драма около лилипутската скала.
Светът помни и други "островни войни". Точно преди 20 години една подобна имаше край бреговете на Аржентина. За Фолклендските (Малвинските) острови. Там всичко започна с подпийнала компания аржентински овчари - сред които и един с български корени, забили аржентинския флаг във водещата се британска земя. И Лондон прати военна армада. Тогавашната военна хунта в Буенос Айрес се зарадва - тъкмо повод да повдигне патриотичния дух на смазаната от репресии нация. Уви! Фиаското на бойното поле катурна самата хунта.
В онази далечна драма, безумна като всяка война, все пак имаше някакви политически сметки и стратегически интереси. Какви сметки и какви интереси обаче може да раздразни безполезната магданозена скала, заради която сега Испания и Мароко се гледат на кръв? Не беше ли пресилена демонстрацията на сила от страна на Мадрид заради шестима мароканци? Не можеше ли да се изчака кротко дипломатическо решение? Защо трябваше да се настройва арабския свят срещу Европа?
Британският в. "Файненшъл таймс" не скри жлъчта си, когато нарече испанската акция "лудост" и "срамота", които могат "само
да спасят кастилската чест на премиера Аснар,
но не служат на трайните интереси на Испания и Европа".
Пак същият вестник писа за "пукнатини" в европейската позиция по конфликта, което веднага бе опровергано от Брюксел. Трудно обаче може да бъде оставен без внимание фактът, че испанецът Хавиер Солана, който отговаря за външната политика и сигурността на ЕС, едва ли е бил най-безпристрастната фигура, която да съдейства за обективно и спокойно решение на спора.
В язвителната си статия "Магданоз и гордост" американският в. "Вашингтон пост" също захапа "изтъкнатите европейци", които "затягат фланговете си, за да защитят испанския суверенитет върху ... този малък смешен остров в Средиземноморието" и така провокират ислямския свят за отмъщение. "Във Войната за Перехил поне никой не бе убит и изглежда няма да бъде. Тя ще завърши с обявяване на недоразумение. Същата игра обаче продължава другаде, но не като фарс, а като трагедия", натяква "Вашингтон пост".
|
|