Вътрешна емиграция. По времето на социализма беше често срещана, а във времето на прехода съвсем естествено преля във външна. Но не изчезна, дори напоследък, струва ми се, става все по-разпространена. Хора, които уж живеят тук, в България, ама не съвсем: избрали са си други територии, където осъществяват истинското си живеене. И се кефят по свой начин на тази своя отстраненост и неангажираност с българските проблеми и битие.

Формите и изборът са най-различни. Най-чести са пропаданията във виртуалното пространство - чат, скайп, отделни форуми, където се разменят реплики, водят се оживени разговори, въобще "общуването" ври и кипи. По различни теми - от фотография до футбол. Кавичките обаче са задължителни - никак не съм убеден, че това е истинско общуване. Е, вярно, една приятелка благодарение на такъв форум си намери партньор в Италия, но тя, първо, си го търсеше и, второ, макар да беше чувствителна към италианските събития, не изпускаше от поглед и българските.

Докато има такива, на които онова, дето става в родината, им е напълно безразлично, нека не употребявам по-груб израз. И което е важното, те дори не са отвратени, не им се повръща от тукашното, просто не го забелязват. Може някога да са били, но вече не са.



Просто са индиферентни



Понякога до степен такава, че стават почти инфантилни, когато им се налага да се справят с някои битови неща: например питат в руското консулство, не в българското външно министерство дали има визи за Русия, оттам им отговарят, че няма - вероятно смятайки, че отговарят на руски, не на български гражданин и - аха-аха - нашият човек без малко да не замине.

Зрител е на руската телевизия, която, видите ли, била с пъти по-добра от българската. Или пък слуша само BBC и гледа CNN или Euronews, да не споменавам съгражданите ни на юг и изток, които внимават единствено за турските канали. Познавам и други, които пък гледат само испански, немски, италиански, шведски или френски - със сателитна чиния, разбира се, обаче не и български. Наистина тука съм, ама не съм - движа се из българския социум, ала прибера ли се вкъщи, мога да избирам и избирам да не съм в него, да нямам нищо общо с него.

Правилно, ще ми опонират все пак някои, българската политика и въобще българските работи вече не са суверенно дело, зависят от политиките и решенията на Европейската комисия. Само че те се прилагат тук и когато си глух, сляп и мълчалив за конкретните стъпки при тяхното прилагане, европейските практики придобиват местна окраска и България отново си остава в Ориента, не минава към страните от развития свят.

Това обаче е по-добрият вариант на тази



доброволна вътрешна емиграция,



макар че някой по-окумуш шоп след толкова много скачания и възгласи по площадите съвсем справедливо би могъл да ни попита: "Е па що тога'а ги руча'ате жабетата?".

По-неприятен е другият вариант - на многобройните фондации, фондацийки и неправителствени организации, които погълнаха сума ти пари от чуждестранни и отчасти местни фондове, за да развият българското гражданско общество. И ако наблюдаваме в момента равнището на това т.нар. "българско гражданско общество", може смело да кажем, че нищо не свършиха. А не свършиха, защото това тукашно гражданско общество май въобще не ги интересуваше, интересуваше ги единствено да не загубят донорствата от чужбина. Много от тези уж български граждански организации почти не говореха български, заменяха го с английски, френски, германски, холандски, шведски, италиански, испански; ако трябваше, дори със суахили щяха да го заменят само и само да не спират паричните потоци. Българското население не ги разбираше, гледаше ги учудено и не можеше да вдене какво, аджеба, искат тия, докато най-накрая си направи съвсем справедливия извод: Как какво? Пари, естествено!



Думата "фондация" постепенно стана мръсна дума,



абревиатурата НПО (или NGO) - също, но за това на фондационистите хич не им пукаше - те просто използваха България като територия и българите като население, за да им минават финансово проектите. От които финанси твърде малко отиваха по предназначение, повечето потъваха някъде по пътя към строителните обекти на гражданското общество - без следа и без мирис. Тези хора също бяха тук само номинално, докато действително живееха по международни конференции и дискусии, на които изнасяха завъртени доклади за това колко сложно е състоянието на обществото в България и колко много още трябва да се свърши, за да стане то просто и лесно. И животът в него прост и лесен. Не стана, разбира се, защото, така да се каже, (паричните) средства подмениха (гражданските) цели, донорите се усетиха и взеха да свиват зелените потоци. Междувременно обаче активните дейци на "третия сектор" вече си бяха спретнали житието и май въобще не ги интересуваха ни общество, ни граждани. Някои дори наистина емигрираха, защото тук с апостолската си дейност си бяха вече уредили съвсем не апостолско битие. Като оставиха българското гражданско общество на самотек, да се развива по форуми и интернет във все още зародишно състояние.

Впрочем подобна индиферентност към проблемите на обществото, в което живееш, е типична за олигархичния модел на управление. Нещо повече, бих казал, че едното (се) храни (от) другото. Типичен пример е древният Рим - "Хляб и зрелища", от нищо друго не се вълнува плебсът. А горе Калигула нека си ги коли колкото иска, нас не ни засяга. Само че нали си спомняме думите на оня протестантски пастор, който си мълчал, когато нацистите подгонили комунистите, евреите, хомосексуалистите, католиците, накрая стигнали до него и той разбрал, че вече нямало кой да го защити.

Така ще се случи и с нас: ако мълчим, ако сме безучастни, ще дойде мигът, в който ще бъдем и беззащитни. Сега може би не, но все някога да.