Аман! Напоследък няма и месец, в който да не бъде съобщено колко сме нещастни българите. Човек дори може да си помисли, че ще сме още по-нещастни, ако постоянно не ни се натрапваше нещастието, станало вече навик. Тая седмица в това отношение имаше известна новост, макар напълно съзвучна с истерията, с която пак се пита с подвеждаща в обобщението си загриженост: "Какво става с децата ни, та да се колят по клубове посред нощ?". Нещастието сега не се генерализира за всички българи, а се стовари като обща характеристика върху децата. Това било резултат от поредното изследване, което провела Children Poverty Action Group, съобщиха медиите ни. Българските деца били на последните места в една класация на щастието, отчитаща общата им задоволеност, сигурност, образование, употреба на наркотици, полов живот, семеен тормоз и т.н. Те и надлежно цитираха новината от ВВС, като никой не си направи труда да види наистина за какво става въпрос, а е могло на http://www.cpag.org.uk/press/2009/210409.htm. Обаче защо, когато е очевидно, че наистина нацията е нещастна, пък било и в рамките на НАТО и ЕС.

Най-напред обаче става въпрос за поредното изследване, с което една фондация в края на краищата иска да уязви социалната политика на Обединеното кралство. Никак не е случайно, че според изследването тъкмо тамошните деца споделят компанията на образцовите плашила България и Румъния след Унгария и Гърция. Напротив, скандинавските отличници запазват мястото си. Към тях се прибавят Германия, стар дразнител на британското самочувствие, и Словения, която успя да се измъкне от Югославия с всички предимства на политически коректното лицемерие и законни етнически прочиствания, поради което никой международен съд не им обърна внимание.

По-нататък трябва да се отбележи, че въпросното изследване е изцяло по документи, и то от 2006 г. То е ползвало предимно официални данни и сродни изследвания на неправителствени организации, чийто интерес обикновено съвпада с наукообразно доказване на т. нар. им "мисия". Когато тази мисия е борба срещу бедността, какъвто е случаят с британската фондация, е разбираемо, че са подбрани предимно социално-икономически и битови маркери, за да се покаже



твърде неуловимото понятие за щастие във вчесаните му прояви



Ако се изследваше обаче не дори на терен, а само по документи например задоволството на островитянчетата от футболните им клубове, а на балканчетата - от фолкиндустрията, със сигурност скандинавчетата щяха да се окажат далеч по-нещастни, отколкото ако им мереха нокиите и рамовете на персоналните компютри.

В това отношение въпросното изследване споделя дефекта, който навремето разкри Е. Саид в работите си за ориентализма и колониалната културна политика. Определения и примери, дадени за вътрешна употреба в метрополията, минават за обективни характеристики на хора, общества и региони из провинциите. Нещо повече, когато последните попаднат под политическо, икономическо и културно владичество, в тях местните институции и "интелигенти" приемат тия определения за напълно истинни. Те и се държат според тях, за да удовлетворят очакванията на господарите, които пък намират в това потвърждение за истинността на определенията си. В повечето случаи става дума обаче за общочовешки навици и чувства, които имат само различна форма на изява. Да се говори, че арменците били по-честни от евреите, сърбите - по-войнствени от румънците, немкините - по-морални от полякините, а българите - по-нещастни от турците, защото дори понятието им за кеф е заето от тях, е следствие тъкмо на заблудата от повтарянето на подобни стереотипи.

Та като става дума за турци и кеф, далеч преди Саид тая методологическа стратегия е използвана по подобен начин от един везир, убеден в непроменливостта на човешката природа. Като се върнал от Париж, казал на султана, че французите също имат хареми. Но понеже са по-бедни и съответно - по-пестеливи, харемите са в къщите на приятелите им и се състоят от жените и дъщерите им. Поради което градът бил същински бардак и си намигали дори в църквите, докато в турските джамии и под фереджетата моралът цъфти.

Горе-долу е така и с щастието. Тук в стереотип се е превърнало търсенето му в изобилие, във финансови възможности, вродени качества, ръстови данни, исторически предимства и под. Те се размножават като образци, чието постигане не просто гарантира масовото му изживяване в различни общности - от семейството през професионалните групи до нацията. Наличието му оправдава и съществуването им като "истински" така, сякаш нещастието е неистина и не се случва там, откъдето се заемат образците.



Сякаш всички са длъжни да бъдат щастливи



и сякаш няма горди в нещастието си хора, семейства и народи. Та ако децата у нас са нещастни, не е защото нямат компютри, светли училища и първа любов на 16 години, а най-вече защото са малко. Нацията просто е уморена, не нещастна.

Иначе щастливо ухиленият възглед за света е обикновено тъп, както и щастливата любов най-често заорава в семейно доволство, от което предимно се дебелее. Без да се обиждат свинете, интелигентни и сродни нам същества, щастливият човек прилича на доволна свиня, когато не види и не изживее действителността на нещастието.

Затова може и да се радваме, че ни изкарват нещастни. Както казваше дядо на бабините кахъри, че прасето не наддава като комшийското, а и трябва да се боядисва оградата, човек не бива да се вълнува от дреболии. Бездруго Земята щяла да изчезне след няколко милиарда години, а хората, прасетата и оградите - доста по-рано. Така пишело във вестника. А иначе сега той гледал едно листо и да го не занимавала с глупости.